My SasuSaku Fic ~ Hidden in the shadows~

Не знам дали изобщо някой ще го погледне и честно казано не ми пука. Отдавна съм се отказала да пиша фикове по Наруто -стана банално вече. Писала съм във всякакви възможни стилове, но този най-ми харесва. Пускам фика, за да покажа какво според мен означава фик и знам, че има много по-добри писатели от мен. Нормално е.

„Watching me
Wanting me
I can feel you pull me down
Fearing you
Loving you
I won’t let you pull me down...”

Пролог

„I can’t feel my senses
I just feel the cold
I would stop running
If I knew there was a chance...”

„Преупредих те, нали? Не беше ли така? Предупредих те какво може да се случи, но ти ми обърна гръб. Изостави ме на кръстопътя между живота и смъртта. Остави ме да се справя сама...”

-Не! – Виках и бягах. Не знаех накъде отивам. Краката ми се препъваха, спъвах се и падах, но продължавах. Лутах се в тъмния лес. Не знайно защо вярвах, че ако изляза от тази необятна гора ще намеря своето спасение. Спасение, значи? Така ли се наричаше вече? Не,не. Нямаше никакво спасение. Това бе просто лъжа. Лъжа, която ти дарява надежди, а после ти ги отнема с презрителна лекота, просто ей така. Аз никога нямаше да избягам, никога нямаше да забравя. Раната от миналото се превърна в моето настояще, моето бъдеще и ще ме преследва за вечни времена.

Песета от mp3-то се повтаряше отново и отново. Вече дори не й обръщах внимание. Сякаш тя стана част от мен. Намери празното място в сърцето ми и се настани там, за да не ми е самотно. Но каквото и да правеше това стягащо чувство не ме напускаше. Задушаваше ме. Затягаше примките на важето около врата ми малко по малко, докато накрая не издъхнех, паднала под някое дърво. Обаче аз нямах намерение да напускам играта. Нямах намерение да кажа завинаги „Не”. Щях да продължа да играя, макар и да знаех, че повече няма някъде.

-Наказа ме, но на пук на теб аз съм жива. А живота ми няма да ми го отнемеш просто ей така. – Казах на глас, след като се бях спряла по средата на една пътечка. Бях се изморила. Нямах никаква представа къде съм и колко време съм се лутала в тази гора. Ставаше студено, мракът се спускаше бавно. До преди няколко минути вярвах, че няма как времето да се влоши още повче, а ето, че можеше. Въздъхнах. Продължих оново да вървя. Колкото повече пристъпвах напред, толкова по – дълъг ставаше пътя. Сякаш тази пътека нямаше край! Накъдето и да погледнех виждах само дървета, бухали издаваха зложещи звуци, а вятара караше тялото ми да замръзва. Ако не намерех къде да пренощувам, щях да умра от просуда. А уж до преди малко разправях, че едва ли не вървя рамо до рамо със самата Смърт. Каква ирония! Какъв лесен начин да прецакаш живота си и то савсем сам! Е, при мен историята беше друга. Нямаше да бъда виновна единствено аз. Онова същество разби живота ми. То ми отне най – скъпото и пак то уби душата ми. Казват, че душите не могат да бъдат убити, а моята умря в онзи ден. В онзи мой петнайсти рожден ден. Бях най – щатливото момиче в целия свят. Имах всичко, за което някой някога би могъл да мечтае. Празнувах, смеех се и танцувах, защото това бе моят ден. Докато не се появи той. Чернокосо момче, ослепително красиво и много опасно. Бях в стаята си и търсех нещо, което да облека, защото бях разляла върху роклята си пунш. В минутите, когато съм се преобличала той е убил всички присъставащи на партите. Щом слязах долу, с усмивка стигаща чак до ушите, останах смразена. Изражението на лицето ми веднага се промени от весело в ужасено. Гледката беше потресаваща. Тогава разбрах, че нищо в живота не е сигурно, че дори самият той може да ти избяга. Никога повече не видях онова момче. След като се поразрових из книгите разбрах какво същество се бе самопоканило на партито ми и си беше направило кървава фиеста. Оттогава се заклех, че ще го намеря и убия.

Глава 1 Мястото

Храс! Чу се изпукващ звук. Спрях. Загледах се в далечината. Нямаше нищо. Изключих mp3-то и се огледах наоколо. Не се виждаше никой, само дърветата бяха протегнали клоните си, сякаш се опитваха да ме прегърнат. Устните ми савсем леко се разтегнаха в несигурна усмивка. Единствената опасност, която ме заплашваше бяха мислите ми. Те бяха най – силното оръжие, което все още работеше в моя полза и така щеше да си остане. Пъхнах mp3-то в джоба на дънковата пола, а слушалките оставих на ушите си. Когато направих първата крачка напред се чу същото изпукване, както преди малко. Отново спрях и погледнах надолу. Оказа се, че съм стъпила върху една клонка и съм я счупила. Е, поне знаех, че шумът идваше от мен. Това бе някакво успокоение.

Продължих да вървя. Краката започваха да ме болят, а изход не се виждаше никъде. Къде ли ми е бил умът да влизам толкова навътре в тая проклета гора?! Сега нито можех да се върна обратно, нито да се измъкна оттук.

-Страхотно! Просто чудесно! – Виках наглас. Не бях от хората, които губеха своя самоконтрол, но имайки предвид случилото се преди няколко месеца имах пълното право да крещя на воля. Дори не бях плакала за загубата на родителите си. Шокът бе прекалено голям. В един момент си на седмото небе, а в следващия ти отнемат ангелските крила. И ето, продължавам да говоря така, сякаш съм някоя мъченица. Има хора в по – лошо положение от моето. Има деца, които никога не са виждали родителите си. Аз поне имах щастието да изживея най – прекрасните си петнайсет години с тях. Не биваше да се оплаквам. Не биваше дори да се съжалявам. От онзи трагичен момент живота ми се промени напъно. Станах по – студена към хората и към себе си. Вината за всичко я търсех вътре в мен. Аз не бях правата, а другите. Аз не можех, можеха само другите. Стилът ми на обличане също се промени. В няколко кашона бях събрала всичките си дрехи и бях дарила на дом за сираци. Новата „аз” бе мрачна, подтискаща, обличаща се в тъмно. Дори не подозирах, че такива цветове толкова много контрастираха на кожата ми. Бях като кукла – без сърце, без душа...

Сега бях облечена с черен клин на дупки, който стигаше малко под коляното; с дънкова къса пола, цикламена блуза с ръкави до лактите и обикновени кецове, а дългата си черна коса бях вързала на две опашки. Нищо особено.

Поледнах нагоре. Синият цвят на небето отдавна бе изчезнал, а Слънцето сякаш не знаеше, че това място съществува. Продължих да вървя. Вече се бях отказала от мисълта, че наоколо има жива душа, докато очите ми не се разшириха в очудване. Пътеката свършваше тук, дърветата бяха зад гърба ми, а пред мен стоеше най – внушителната гледка. Огромен, старинен замък се издигаше на не повече от пет крачки от мен, заобиколен от висока каменна стена. Не можех да повярвам.

Пристъпих напред. Не се виждаше никой. Възможно ле бе това място да е необитаемо? Не, изглеждаше поддържано и чисто. Нямаше израснали храсти пред портата или нещо, което да възспираше влизането вътре. Странно...

Изведнъж се чу шум. Стреснах се и се заоглеждах. Тогава ги видях – група момчета, които идваха към мен. Бяха облечени в черни панталони и снежнобели ризи. Единият имаше огнено червена коса и наситенозелени очи, другият бе с руса коса, а очите му бяха небесносини, но излъчваха топлота, а другите двама бях савсем еднакви – с черна коса и също толкова черни очи. Повдигнах вежди и се загледах в тях. „Да не би да са братя” помислих си. Имаха същото облекло само че ризите им бяха леко разкопчани. Побиха ме тръпки. „Какво е това място, за бога?” питах се наум, гледайки как момчетата се отдалечаваха. Не разбирах нищо. Какво ставаше тук?

-Хей! –Момичешки глас се чу зад мен. Обърнах се.

Глава 2 Опасност

-З-здравей! – Опитах се да кажа колкото се може по – непритеснено и уплашено.

-Здрасти, нова ли си тук? – Попита ме засмяно момичето и аз се усмихнах несигурно в отговор. Тя имаше руса коса в странна форма, синьо – зелени очи и бяло лице, прекалено бяло. Това ме не ми хареса. Единственото нещо, което познавах с такава кожа бяха вампирите. Но това е невъзможно, нали? Не може тя да е.... Поклатих глава, като се опитах да се отърва от тези мисли.

-Да, мисля, че да. – Отговорих й. Непознатата се засмя.

-Странна си, знаеш ли? – Каза ми, продължавайки да се смее. Само свих рамене и продължих да я гледам. Странна съм й била...? И аз имам за какво да й се чудя.

-Ам, ти учиш тук, нали? – Попитах я леко накъсано. Тя ме погледна очудено, сякаш току –що падам от Марс. Направих тъпа физиономия. Сигурно пак съм се изцепила.

-Естествено, че уча тук. Не го ли казах или по – точно намекнах преди малко? – Отново се засмя. Почувствах се като идиот. Нещо май не бях в час. Това място не ми харесваше. Имах чувството, че съм в гробище. Навсякъде беше мрачно, студено и този замък... Изглеждаше плашещо, сякаш казваше „Влез и ще съжаляваш”. Ето, пак си въобразявам разни работи. Та това беше просто училище, за бога. Вярно, че нямаше вид на обикновено училище, но все пак...

-Хайде, ела. – Подкани ме момичето като ме друпна за ръката. Тръгнах след нея. – И между другото, казвам се Темари. – Каза ми с безразличен тон, вървейки напред.

-Сакура. – Отвърнах. Странно момиче. Един път ти се смее, друг път не те отразява. Явно има още с какво да свиквам. С още много неща. А и тези мои мисли... Плаша се повече от тях, отколкото от всичко останало, което ме заобикаля. Но кой, дявол да го вземе, би си мислил за нещо нормално на такова място?! Оставаше само и прилепи да изкочат от някъде и картината ала Граф Дракула щеше да е в пълния си завършек.

-От кой клан идваш? – Попита ме Темари. Спрях се. Аз ли не чух добре, или тя наистина ме попита от кой клан съм?! Е, това вече беше върха на сладоледа. Гледах я втренчено, със зяпнала уста и сбръчкано чело. Да-а-а-а, на тези тук май им хлопа дъската. Засмях се. Пък може и да си някакви кралски особи, кой знае. Въпреки че ми изглеждат прекалено, как да кажа, нетипично за принцове и принцеси. Повдигнах рамене. Аз пък какво ли знам? Нямам си и понятие от кланове, родове и такивата подобни връзки. Сега да не вземе да се окаже, че съм някаква принцеса? Ха! По – забавно нещо не съм чувала през целия си живот. Но каквито и да са тези „връзки” добра са ми дошли, тъккмо ще ми разнообразят живота.

-Аммм, не съм от клан. – Отговорих й просто и продължих да вървя. Този път тя беше тази, която спря. Звънливият й глас огласи цялата околност.

-Няма начин да не си от някакъв клан. Иначе нямаше да бъдеш тук. –Каза ми през смях. Има вероятност да греши, нали? Сигурно тук всички са смахнати. По – добре да не обръщам внимание на тия врели накипели, че да не взема да се чална и аз.

-Имаш ли пирони в главата? – Попитах я. Темари спря да се смее и ме загледа очудено.

-Пирони в главата ли? Не, нямам.

Е, това обяснява всичко. Успокоих се. Кой знае, може да съм попаднала в някоя лудницата. Брей! Аз и лудница. Спомням си как след смъртта на родителите ми искаха да ме изпратят точно в такава сграда, но , за тяхно съжаление, не успяха. Тогава бях решила да си прережа вените и дори имам два успешни опита. След като ме вкараха в болница поради загуба на кръв си поговорих със сестрата, която се грижеше за мен. Разказах й за вампира и за това какво ми беше, когато видях всички мъртви. Тя подходи с разбране към мен. Изслуша ме, а не искаше направо да ме вкара в лудницата, както всички останали. Благодарение на нея си възвърнах сдравия разум. Ако не беше тя, сега със сигурност щях да съм два метра под земятя.

-Няма ли да ми кажеш какво имаше предвид, когато ме пита за пироните? – Попита ме русокоската по пътя. Вече бяхме стигнали входа на замъка. Двете големи порти се разтвориха и ние влязохме вътре. Всичко ученици, които се бяха събрали на двора ме погледнаха странно. Някой ме гледаха любопитно, други злобно, а трети, за моя голяма изненада, дори ми отдаваха почит. Не направих, нито казах нещо. Просто продължих да си вървя. Проговорих едва когато стигнахме стълбите:

-Защо всички ме гледат така?

-От страх, увжение и любопитство. – Отговори ми Темари и се облегна на каменната стена.

-Добре, любопитството го признавам. Но защо, по дяволите ще ме гледат със старх и уважение.

-Много просто. Притежавах невиждана или по – могъща сила от тук присъстващите. Това се отнася за страха. А това, че някои от тях те гледат с уважение, е, явно си от знатен, влиятелен клан.

Това ми дойде като гръм от ясно небе. Моля?! Не, не, не! Това беше най – голямата глупост, която бях чувала.

-А ти? Ти какво мислиш за мен? – Попитах я. Опитах се да звуча колкото се може по – сериозно, но в гласът ми се долавяше нотка на смях.

-Честно ли?

Кимнах.

-Плашиш ме.

Засмях се на искреният й отговор. Умът ми не го побираше. Е, може и да съм по – специалн отколкото си мислех, но чак пък толкова... Моля ви се! Изведнъж Темари ме хвана за ръката и ноктите й се забиха в кожата ми.

-Ауууу! Какво, по дяволите, те прихваща?! Това... забо-...ля.... – Замлъкнах. Четирите момчета от по – рано идваха насам. Усещах как момичето до мен трепери. Това със сигурност го правеше от страх. Добре, значи тези момчета са влиятелни и силни. За силата не мога да отричам, мускулите им се виждаха през ризата, а на височина сигурно стигаха два метра. Е, може би по – малко, но за мен си бяха доста високички.

Те се приближаваха все повече и повече. Главата ми се замая. Ако Темари не ме беше хванала сигурно щях да се строполя на пода. Неволно погледнах единия от тях в очите. Те бяха толков черни, че можех да се изгубя в дълбините им. Гледаха ме някак си удобрително, но и.... с надсмешка, перверзно. Не, въобразявам си. Отново. Но този поглед ме плашеше. Не бих искала да се озова в една стая с този тип.

Вече бяха стигнали до нас. Боже, защо усещах такова напрежение и страх. Какво имаше в тези ммомчета, че да ме накара да забравя коя съм и от къде идвам. Запримигах. Ритъмът на сърцето ми се ускори. Дишането ми се учести. Прехапах устни. Умът ми не спираше да повтаря една и съща дума „Опасност, опасност, опасност!” Стана ми лошо, но продължих да ги гледам. Отдалечаваха се. Слава богу! Издишах облегчено. Такъв товар ми падна от сърцето. И изведнъж ги чух. Бяха като шепот, разнесен от вятъра. Нежно, едва доловимо, но в същото време се врязаха като писак в ушите ми.

-Tenshi – Каза единия.

-Akuma – Допълни другия.

И изведнъж изчезнаха в нищото. Какво става дявол да го вземе?! Какви са тези магии и думи на.... даже си нямам и на представа какъв беше този смахнат език. Знаех само едно, каквото и да ставаше, това място беше опасно и най – вече онази групичка.

Глава 3 Подземието

-Тези не ми харесват. – Казах на Темари, щом сърцето ми спря да бие бясно.

-Аз пък ги смятам за сладки. – Отвърна ми тя, гледайки към отдалечаващите им се фигури.

-Сладки и страшни. Плашат ме. – Признах си и студена тръпка премина по тялото ми. Боже, не ми се мислеше какво може да стане ако попадна в тъмна уличка с тях. Изтръпнах. Някаво ново чувство премина през мен и подпали кръвта във вените ми. Тези момчета бяха идеалните гаджета. Притежава тела като на богове и черти на лицето, които и най – красивият актьор никога не би имал. Истинска мечта! Без да се осетя бях хлътнала по тях. И по четеримата! Брей, това се казва рекорд. Оооо, не! Не, не, не! Трябваше да страня от тях, а не да се захласвам.

-Сак, закъсняваме. Директорката ни чака. – Каза ми русокоската. Кимнах и я последвах. Откъдето и да минех всички ме гледаха сякаш съм на път да ги убия или съм най – колямата кучка. Е, трябваше да свиквам. Ама беше толкова досадно, че...! „Овладей се! Успокой се!” Повтарях си през цялото време. „Не искаме да се превръщаш в чудовищя, нали?” Говореше ми Инър. Не ме питайте какво е това чудо, и аз не знам, но от както я...познавам, не ме е излъгала. За нищо. Как така тя винаги беше права за всичко? Да си перфектен е изнервящо, особено, ако т’ва перфектно нещо е част от теб. Понякога даже си мисля, че съм двама души в един. В някои моменти дори не мога да кажа дали това, за което си мисля, го мисли Инър или аз. Абе, пълна каша. Та, да оставим това на страна. Най – важното е, че имам такова „средство” за защита при себе си. Винаги ме измъкваше от неприятности, а сега направо искаше да ме види на пихтия. Постоянно ме кара да си мисля за онези момчета, а това не беше никак добре. А още по – лошо беше,че самата аз исках да отида при тях. Ако продължавах да затъвам в най – скоро време щях да си патя. Поклатих глава и тогва влязохме в директорския кабинет. Кажете ми, има ли нещо нормано в т’ва училище? Дори и диреторката беше неземно красива – с дълга руса коса, бяла кожа, кафеви очи и перфектна фигура.

-Здравей, ти си Сакура, нали? – Попита ме тя и се усмихна.

-Да. – Отговорих й.

-Темари, благодаря, че си се погрижила за новата ни ученичка.

-Няма проблем, Тсу – сама. – Засмя се Темари.
-Аз съм Тсунаде и като директорка на това учебно заведение те приветствам с добре дошла.

-Благодаря. – Казах й и чаровна усмика се изписа на лието ми.

-А сега да преминем по същество. От днес нататък ще живееш в Северния корпус. Имам чувството, че понасяш студа.

Кимнах.

-Добре тогава. – В гласа й се прокрадваха нотки на сериозност, макар и да звучеше весела и засмяна. – Стаята ти е на втория етаж. Няма как да я объркаш, защото там има само две стаи. Не всеки ученик се чувства комфортно на студено.

Изведнъж Темари замръзна. Изражението й помръкна и в очите й се четеше страх. Директорката като че ли отгатна мислите й:

-Не се тревожи, там нищо няма да й се случи.

-Но... – Заекна русокоската.

-Няма от какво да се безпокоиш. Саске нищо няма да й направи, а и имам усещането, че Сакура е специална.

-Продъжавам да не удобрявам. – Настояваше новата ми приятелка и намръщено скръсти ръце пред гърдите си.

-Може и да не е толкова зле, щом директораката го казва. – Опитах се да я успокоя. Тя въздъхна.

-Е, добре. Но ако нещо се случи веднагически си домъкваш задника на третия етаж в Западния корпус, ясно?

-Като бял ден. – И се засмях. Темари също се усмихна. Изражението й вече не беше толкова напрегнато.

-Хайде тогава, тръгвайте, че много работа ми се е събрала. – Рече директорката и двете напуснахме кабинета. Погледнах часа. Олеле, кога стана 23.00?!

-Какво има? – Попита ме Темари, след като се спряхме посредата на стълбите.

-Стана късно. Явно времето лети бързо.

-Тук винаги е така. Ще свикнеш.

-Май нещата, с които трябва да свикна станаха много. – Казах й. Не бях доволна.

-Ще мине извесно време и ще престанат да те гледат така. – Укоражи ме тя. Какво щях да правя без нея?! Усмихнах се. Е, поне намерих един свестен човек.

-Хайде, не е много безопасно да се разхождаме по това време, при усмивие, че светлините не са много силни.

-Не се панирай толкова. – Казах й и продължихме да изкачваме стълбите.

-Повярвай ми, по – добре е да не разбереш какво се случва.

-Толкова ли е страшно? – Попитах я. Вярно,ч е цялата тази история със замъка придаваше зловещ привкус на всичко тук, но не вярвах нещата да са затънали чак до такава степен.

-Дори по – лошо! – Отвърна ми мрачно тя и забърза хода си. Страхотно, сеха се оказа, че не й вярвам!

-Тем. Тем! – Тя спря. – Виж, не че не ти вярвам, но мисля, че малко прувеличаваш.

-Аз просто искам да те предпазя! По – дълго съм в това училище. Та ти току – що пристигна! Не знаеш как стоят нещата тук. – Беше ми се развикала. Явно опънах нервите й. Завъртях очи. Не обичах да споря.

-Но директорката...

-Даже и тя не знае за някои неща! Никога не знаеш какво може да ти се случи. Те са опасни! – Усещах, че всеки момент щеше да се разплаче. Нямах намерение да я разплаквам. Може би беше права. Може би наистина не знам как да пазя живота си, но толкова много искам да разбера какво се крие на това място.

-Слушай, нека да забравим за това, става ли? И без това съм много изморена и искам да заспя с прочистени мисли.

-Добре. – Отвърна ми негодуващо. Доизкачихме стълбите в мълчание.

-Аз съм до тук. И не разбравяй какво ти казах. – Напомни ми Темари и се усмихна.

-Няма. Лека нощ.

-Лека.

И двете се разделихме. Въздъхнах. Денят беше много изморителен, а следобеда – ад. Не можех да си представя как щях да живея тук. Не се страхувах за живота си. Единствено търсех отмъщение, ако ще и после да изгния в затвора. Но трували си да пожертвам всичко? Не, изобщо. Може би нямаше да убия този вампир, защото вероятността да го срещна беше нищижна, аи не бях убийца. Можех да посегна на собствения си живот, но не и на чужд.

Влязох в стаята и светнах лампите. Не стана кой знае колко по – светло. Две малки лампи, приличащи на газови, стояха на стената от двете страни на леглото. Идващата светлина бе слаба идеална. Хем тъмно, хем светло. Очите ми веднага привикнаха към осветлението и зашариха наоколо. Спряха се на леглото. То бе голямо и меко – с две пухени възглавниц, а до него имаше нощно шкафче. Прозореца беше доста голям, с бели редки решетки, по които се спускаха от двете страни тъмночервени пердета. Имаше масичка до прозореца – кръгла, с един стол и на нея стоеше стъклена ботилка пълна с някаква течност. В последствие разбрах, че е алкохол. Е, дотук с наретбата „не пиянствайте”. До бялата стена имаше гардероб и талетка с огледало. За всичко бях помислили. Само да имаше телевизор или лаптоп... Но и така ставаше.

Докато подреждах гримовете си, тоалетката се измести. Очудих се. Пред мен имаше таен коридор. Зачудих се. Дали директорката знаеше за него? Ами Темари? И какво имаше там? Решено направих няколко крачки напред. Даже не беше тъмно. Явно някой скоро е идвал тук. Нищо не се връзваше. Добре, старите замъци имаха такива неща, но тъмни, влажни и вонящи, а не подредени и светли. Поклатих глава и тогава я чух – мелоядията. Сякаш някой си правеше тайно парти. „Какво ще намеря сега? Извънземни от Марс?” Въздъхнах отегчено и тръгнах по следите на музиката. С всяка крачка бях по – близо и звукът се чуваше ясно. По едно време светна на пода. Погледнах надолу и видях решетки. Наведох е да видя какво има там и гледката направо ме тушира. Отначало не можех да фокусирм зрението си, защото имаше много пуше, замалко да се задавя, но после ми се проясни. Изглежда, че някой е прекалил с цигарите. Миришеше и на хапчета. Дрога ли имаше? Очите ми обходиха малката стаичка. На един диван лежеше чернокосо момче, а върху него се бе излегнало момиче – полуголо. Ококорих очи. Какво?! Убийте ме, но мога да се закъна, че там долу бяха момчетата от онази групичка. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Значи това беше техния... техния... бардак...?! Намръщх се и видях как ръцете на чернокосия обходиха тялото на блондинката и се навряха под полата й. Това ме отврати. Момичето вдигна глава нагоре и го остави да й свали потника.

-Саске, това място е страхотно! – Каза възбудено чернокосия. При него също имаше момиче – брюнетка. Тя пъхна ръцете си под ризата му, премина през мускулите му и го целуна. Той изръмжа от удоволствие и я притисна плътно до себе си. Свих ръката си в юмрук. Щях да ударя по желазото, но се сетих,ч е могат да ме чудят. Дали Темари беше права. Тук нищо не е каквото изглежда. Очите ми се насочиха в другия край на стаята. Там, на фотьойла седеше русокосия и четеше книга. Явно не му пукаше особено какво се случва около него. И аз да можех да игнорирам така... Накрая погледа ми се спря на дългокосия. Изглеждаше ми по – голям от останалите. Той стоеше на страна и гледаше в една посока, седнал на дървен стол. Гледай ти, още един, на който не му пука.

-Итачи, спри да се правиш на монахиня и виж какво хубави момичета съм довел. – Извика по – малкто му копие. Да не би да бяха братя?

-Не ме интересуват. – Отговори му студено този Итачи. „Какво пък го е прихванало него?” Бях потресена. Дрехи хвърчаха във всички посоки. Смях огласяваше цялата стая. Сякаш бях попаднала в порно филм. Нямаха никакви задръжки. Ръцете на чернокосия и червенокосия шареха по телата на двете момичет. Пъхаха ги между крата им и ги движеха нагоре – надолу. Накрая двамата останаха почти без дрехи. Ако продължаваха така скоро всички щяха да бъдат напъно голи. Е, като изключим блонди. На него хич не му пука – смее се на книжката си и кой като него? Колкото и да страни, дългокосия най – накрая щеше да си направи кефа с едно от момичетата. Познавах това изражение на лицето . Първо бяс, бяс, бяс, после – секс, секс, секс. Поклатих глава. В този момент тоя Саске напъха езика си в устана на блондинаката. „Дали Темари не е правила същото? Все пак има дрога. Може да са я дрогирали?” Не, не, не! Сакура, какво ти става?” Затворих очи за кратко и щом ги отворих видях как онзи Итачи придърпа грубо лилавокоската плътно до себе си и разкъса потника й, след което напъха езика си в устата й. Боже, та той преливаше от желание! Усмихнах се. „Всички са еднакви.” Не издържах повече на тази гледка. Всичко си има граници все пак. Изправих се и се върнах обратно в стаята си. Дръпнах дръжката на най – горното чекмедже от дясната страна и тоалетката се върна на мястото си. Отдъхнах си. След толкова много преживявания бях ожадняла. Баня обаче в стаята нямаше, а не ми се искаше да се напия с алкохола в бутилката. Тогава се сетих, че на етажа има обща баня. Бях я видяла, когато идвах. Отворих врата и замръзнах на място. Пред мен стоеше онзи Саске с разкопчана риза и ме гледаше...на кръв, сякаш искаше да ме изпие. Сърцето ми презкочи удар. Имах чувстовото, че ей сега ще ми се нахвърли. Но не. Той влезе в стаята си и ме остави без ума и дума. Загледах се за кратко в кафявата врата и се запътих към банята. Без да се усетя обаче, през цялото това време, той ме е гедал през ключалката. Очите му шареха по тялото ми. Само ако знаех какво си мислеше щях да потъна в земята от срам. Само ако знаех...

» [коментари]My SasuSaku Fik ~ Hidden in the shadows ~
» Sasusaku fanfic - You will be mine
» ~ Sasusaku ~ Lose yourselef
» [коментари] Sasusaku fanfic - You will be mine