Седях на брега, вперила поглед към безкрайното море. Пясъкът под мен бе толкова нежен и мек. Вълните докосваха нозете ми. Бях запленена от красотата на умиращия ден. Бегла усмивка озари лицето ми, когато усетих присъствието му близо до себе си.
- Ела до мен. – прошепнах. Дори и сега, след толкова много време, любовта ми към Саске Учиха си оставаше същата. Силна, вечна и .. невъзможна.
- Хн – студениеят му, лишен от всякаква емоция глас, достигна до слуха ми. Сърцето ми се сви, когато зърнах красивото му лице. То бе съвършено. Изваяните, сякаш от някой склуптор, черти, черните бездънни очи, в които се губех всеки път, косата разпиляна небрежно. Четири години изминаха, откакто го видях за последен път. Беше се променил, пораснал. Въздъхнах и отместих поглед към небето.
- Погледни, Саске – продумах – тези преливащи се огнени цветове. Последните слънчеви лъчи, оставящи отражението си в морската вода. Виж блясъкът, който и придават. – Лекият летен вятър накара природата около нас да се съживи. Затворих очи и вдишах дълбоко. – Усещаш ли аромата на цветята, морският въздух, залезът... – поредната болка в сърцето ми, накара немощното ми тяло да потрепери.
- Защо си тук, Сакура.. – Усмихнах се с една от онези усмивки, които пазех единствено за него.
- Просто имам нужда да послушам шепотът на вълните. Те ме изпълват със спокойствие. – погледнах го. Срещнах очите му, впити в моите. Как винаги успяваха да ме направят толкова безсилна.. Погледът, пропит с нестихваща омраза и хлад ме убиваше. Бавно, но сигурно..
- Променила си се – отбеляза той.
- Възможно е... – нов болезнен пристъп ме накара да притисна коленете към себе си. Дишането ми стана нахъсано и затруднено. Вдигнах рязко насълзените си очи към единствения човек, за когото бих дала и живота си, щом усетих ръката си в неговата.
- Какво ти е? – попита ме. Долавях в гласа му объркване.
- Има ли значение вече... – продумах едвам.
- Кажи ми, Сакура! – Ритъмът на сърцето ми се забавяше. Това бе един толкова прекрасен край.. Усмихнах се. Една сълза се отрони от очите ми и падна на все още топлия пясък. Протегнах ръка и я поставих на бледото му лице. Толкова нежно, толкова красиво.. – Благодаря ти – прошепнах, преди да изстена от появилата се болка.
- Сакура! Отговори ми! Какво ти е!? – той разтърсваше раменете ми. Учудих се, когато в погледа му прочетох искрена уплаха.
- Моля те... позволи ми да те прегърна. Сбъдни една моя мечта. – Още преди да довърша, се озовах притисната силно към него. Чувах гласът му до ухото си.
- Защо не ми отговаряш... Болна ли си ?! Ще те заведа в болницата. Там..
- Не, Саске. Единственото, от което имам нужда е да останеш с мен до края. Знаеш ли, - прокарах пръстите си през меката му коса – винаги си ме карал да се усмихвам.
- Сакура..
- Обичам те, Саске... С цялото си сърце. Завинаги. Още от деня, в който те видях. Исках просто да го знаеш.
- Аз..
- Чуй ме. – прекъснах го – Не трябва да съжаляваш за нищо. Ти избра своя път, аз моя. Различни сме. – Нещо горещо капна на рамото ми. Нима това бе сълза?
- Нека ти помогна.. – прошепна той.
- Твърде късно е.. – трепнах, когато новият пристъп завладя всяко кътче от тялото ми. – Донесе смисъл в живота ми... – казах със сетни сили, преди да затворя очи и да съхраня образа на моята единствена любов в съзнанието си завинаги.
