Пролог:
Точно това се случва с всеки един от нас, нали? Точно, когато си мислиш, че си открил призванието си и мястото на тази планета ти се налага да напуснеш и да заживееш в някакъв свят, за който никога не си предполагал, че ще бъде толкова труден. Всички си мислят, че да бъдеш човек е нещо страхотно и прекрасно, но всъщност не е. Не говоря така, защото аз самата съм човек, а защото през последните две години се правя на такъв. Мога да ви кажа, че никак не ми е лесно. Аз съм много по-бърза от хората и притежавам много по-развити сетива от тях, а това е доста трудно за прикриване, особено на тренировките ми по таекуондо. Дам... налага ми се да тренирам нещо, за да не изгубя форма. Все пак в академията имахме много тренировки, а за мен не беше добре да се отпускам. Особено след като има човек... Кхъм, вампир... Кхъм, морой, за когото трябваше да се грижа. За мое огромно съжаление и раздразнение, той се сливаше с тълпата много по-добре от мен. Единственото нещо, за което внимаваше беше да не разкрие прекрасните си кучешки зъби.
Но понякога наистина ми писваше да живея по този начин и отново закопнявах за акдемията. Там поне можех да се наспя. Докато сега си почти винаги бях будна или в просъница. Никога не си позволявах да заспя дълбоко, защото не знаех от къде може да се появи опасност. Защото в сегашното ни положение опасност бяха стригоите, опасност бяха и пазителите, пратени от академията, но имаше и още някой, който ни преследваше, но ние не знаехме кой е той. Опитах се да разбера чрез кратко проучване, но резултата беше много дълго и изморително бягане, за да можем да се спасим от шестте псе-хрътки пратени след нас. Направо мразя сегашното си положение. Просто на моменти ми иде да си вдигна задника и да се върна в академията. Но аз не можех да го направя. Трябваше да остана с него и да го пазя от всичко и от всички дори с цената на живота си, защото това беше мой дълг. И дори да нямах клетвения знак и официално да се водех ученик, а не пазител, се стараех да се поддържам във форма, за да съм готова да го опазя.
Заради безопасността му се правех, че съм му гадже и се натиснах с него дори и в градския транспорт. В началото беше много трудно и за двама ни да играем този театър, защото се обичахме като брат и сестра, но с времето свикнахме и това не ни пречеше. Напротив, дори ни забавляваше, въпреки че бяхме семейство... Не точно семейство, но след като майка ми ме заряза, за неговите родители бяха убити пред очите ни, ние се сближихме. Може да се каже, че до преди това не можехме да седим в една стая. А сега, не можем да останем разделени дори и за пет минути. Ако преди четири години ме бяхте питали, дали това е възможно, щях да ви се изсмея в лицето и да изредя сумати цветисти псувни, на поне три езика, по негов адрес. Но сега...
Сега нещата са различни...
Въздъхнах и се замислих за промените в живота ни за последните две години. Първо, вече не бяхме в академията, а това беше опасно и аз много добре го озъзнавах. Но ние не можехме да останем там, защото живота и на двама ни беше застрашен. Второ, беше много трудно да се намерят хора, които да го захранват, затова, понякога, се налагаше аз да правя това. Не че се оплаквам. Напротив. Даже се чувствам се горда, че мога да му помогна. И трето, започвам сериозно да се притеснявам за здравето ни. Двамата имаме много странна връзка помежду си. Четохме много книги, но никъде не пише за връзка като нашата. Пише за нещо подбно, което се е срещало в древността, но никъде няма, дори и споменато, за нашата връзка. Това, което се случва при нас е двупосочно и наистина странно. Той има контрол над огъня и земята, а аз над въздуха и водата. Другото, което е, е че той винаги знае как се чувствам аз, също както аз винаги знам как се чувства той. Не можем да си четем мислите, като при тези, за които четохме, но можем да си изпращаме послания. Не мога да ви го обесня много точно, но ще се опитам. Когато сме разделени и няма как да се свържем помежду си използваме магията. Аз използвам вятъра, за да носи думите ми до него, или пък с вода изписвам посланието си някъде, където той да го види. Той прави същото, но с помощта на неговите елементи. Чрез земята ми оставя съобщения, някъде, където мога да ги видя, а с огъня изписва съобщението си директно върху ръката ми. Не, огъня не ме изгаря. Имам нещо като защита.
Оу... За малко да забравя има и още нещо за нашите дарби. Ние сме лечители. Но само когато сме заедно или по-точно когато заедно използваме магията. А пък само той може да използва внушението. Точно него използваме, за да примамим някои хора, за да може той да се нахрани. Не е особено приятно занимание, защото след това той се чувства като развалина.
И ние не знаем, кога се появиха тези дарби. Може просто да сме си ги имали, а може и да сме ги получили. Знаем само, че започнаха да се проявяват след като станахме свидетели на смъртта на родителите му. Всъщност, точно появата на тези дарби ни направи неразделни.
Преди малко ви споменах, че точно тези дарби ме притесняват. Ами да. Така е. Имам чувството, че ни докарват до лудост. На моменти говорим неща, които после дори не помним. А на моменти всичко, което таим в себе си взима връх и ни кара да се самонараняваме. В началото беше най-зле, но след време... По-точно след като започнахме цигарите всичко се пооправи. Пристъпите вече намаляха и сега и двамата се чувстваме много по-добре... или по-скоро: по-живи...
