Кошмарите, последвани от истеричните писъци не ме оставяха да спя спокойно. Къщата ми беше забутана в началото на гората и в края на малкото градче Херолд. Всяка нощ между два и три сутринта се налагаше да се скитам в продължение на няколко часа преди изгрев по игривите и вечно зелени ливади. Мирисът на току-що окосена трева преминаваше като ток през цялото ми тяло и ме караше да настръхвам. Въздухът бе изпълнен с аромата на свежи билки и цветя... Те гъделичкаха сетивата ми и прогонваха лошите мисли, останали от пресния кошмар до преди малко... Вървях бавно и проницателно впивах поглед в зеленината, която ме обгръщаше... Лицето ми се изпълни с равнодушие, енергия и много щастие... Обичах тишината... Тя ме успокояваше и в същия момент ми позволяваше да намирам отговорите на трудни въпроси... Мислите ми бяха прекъснати от досадното бръмчене на телефона ми, предупреждаващо ме за съобщение. Нямаше нужда да поглеждам екрана и с ентусиазъм да видя кой ме търси толкова рано сутринта... Това беше бившето ми гадже Нейт... Постоянно ми досаждаше и не се опитваше да проумее, че всичко между нас свърши отдавна.
Мад, липсваш ми!
Ако не беше толкова досаден и голям женкар в училище, щях да призная, че не е толкова лошо момче. Точно сега имах нужда от приятел, но точно от него... Не! Усетих приятния полъх на вятъра... Беше необикновено топъл, ободряващ и изпълващ с енергия. Въздишах тежко и затворих очите си. Спрях да мисля за всякакви проблеми и страхове. Черните ми коси започнаха игриво да се движат в тон с прекрасния танц на вятъра. Чувството, което ме превзе беше облекчаващо, неповторимо и много приятно. Отпуснах тялото си и за секунди се озовах в “обятията” на тревата... Страхотния мирис продължаваше да пълни тялото ми с енергия и да стимулира кръвта във вените ми. Усетих как пулса ми се забави, сякаш се потопи в сън от който не можех да го изкарам. Тялото ми се отдаде в пълен покой и забравих за всякакви отрицателни и задни мисли, докато нов звън от страна на телефона се разнесе досадно във въздуха и това ме изкара извън нерви. Последва още един досаден тон, който накара тялото ми да потръпне. След като не си давах зор да видя съобщенията, още един монотонен звън се разнесе около мен. Не издържах и отворих съобщенията.
Мад, хайде да се срещнем!!!
Моля те, отговори ми.
Обичам те, Мад!!
Това хлапе явно не разбираше, че всичко между нас бе приключило още когато го заварих с бившата ми най-добра приятелка. От тогава не исках да чувам нито за него, нито за нея. Когато тъкмо щях да изключа телефона си и да забравя за Нейт, той отново иззвъня. Бях прекалено ядосана за да чета още едно съобщение от сорта “О, колко ми липсваш... ” “Искам да се видим” или “Обичам те!”. Не мога да разбера как той е толкова уверен, че ме обича. Може отново да се е напил и да не помни на кой свят живее. Отворих поредното досадно съобщение и очите ми светнаха. Не беше Нейт... Беше друг... Човек на когото държа... С който искам да споделя хилядите неща, въртейки се в главата ми и измъчвайки ме... Да споделя болката след всеки кошмар... След всяко ридание...
Хлапе, спиш ли?
Това беше Майкъл Лебърд. Бях луда по него от почти два месеца. Както винаги нямах възможността да се запозная с него по обикновен начин... Естествено стана с присъствието и намесата на други хора.
Беше Петък срещу Събота, 13 срещу 14, когато аз и бившата ми най-добра се разхождахме по спокойните тъмни улички в майска нощ. В една от изваяните, сякаш от стъкло къщи се чуваше силна неоспоримо-завладяваща дъха музика, която ни хипнотизира. Истината беше, че партито бе частно и за това не ни допуснаха до вътре. Това не ни попречи да влезем... Даже накара ентусиазма в нас да се увеличи още повече. Прескочихме оградата на великолепната къща и започнахме да оглеждаме за отворен прозорец. Уви..Нямаше такъв, но пък за наше нещастие задната врата на къщата беше отворена. И като най големите идиотки бързо се шмугнахме вътре и се сляхме с тълпата. Докато гледахме другите как се впускат в разгорещени танци и лудо натискане, двете на бързо си метнахме единодушни погледи и се разделихме. Аз веднага се затичах при напитките, седящи в края на голямата къща и докато изучавах стаите се натъкнах на нещо, на което не трябваше да ставам свидетел. За пръв път видях Майкъл Лебърд с момиче, което явно познавах. Вместо да се престоря, че нищо не съм забелязала и да си тръгна кротко и тихо, аз останах и го гледах като пълна идиотка. Притаих дъх и през леко-открехнатата врата ставах свидетел на цялото се извършващо.. физическо удоволствие. Видях как нейните пръсти пробягваха по подутината под дънките му. Другата и ръка бе пъхната под блузата му, а езиците им се преплитаха лудо. Както се взирах като някой любител на футболен мач, един случайно минаващ идиот без да иска притисна грамадните си ръце към задните ми части. От изненада и погнусяване отскочих напред и бутнах вратата. Когато видях впитите погледи на разярената блондинка и учуденото момче, ми се прииска да не бях там, камо ли пък да гледам. При опит да си тръгна, уж неволно се спънах в крака на ръгбиста и болезнено тупнах на земята. Бузите ми веднага приеха розовия цвят и срамотата ме обвзе. След като идеята да избягам в сълзи и да не погледна назад се изпари, момчето беше протегнало ръка към мен, като ми предлагаше помощта си. Заразителният му смях се разля като вода в стаята и я озари, като слънчева светлина. Почервеняла от срам поех ръката му и с негова помощ станах от неудобния, студен под. Той веднага смъмри приятеля си, който явно се беше опитал да си направи шега с мен, която изобщо не беше забавна. След като ми се представи официално, той ми се извини за разиграващата се сцена, на която станах случаен свидетел. От този момент в ума ми не е имало друг освен него.
Телефона ме отскубна от спомените ми с още един раздразнителен тон. След него се чу още един. Преди да отворя съобщенията и да отговоря на Майк погледнах часовника си. Не мога да повярвам, че съм седяла там повече от два часа. Вече почти се беше съмнало, а аз лежах по пижама в тревата и бях заровена в неприятни мисли. Най-сетне отворих съобщенията.
Мад, спиш ли? Защо не ми отговаряш? Тревожа се. Моля те, нека се видим.
Ох, Нейт започва адски да дразни спокойствието ми.
Обичам те! Моля те, пиши... Или поне звънни.
Умирах да му се разкрещя да ме остави на мира... Да проумее, че между нас вече няма нещо освен приятни спомени. Нищо друго. Но това не беше отговора, който търсех.
Не.
Отговорът ми беше кратък... Имах чувството, че цели векове минаха, докато чаках обратен отговор от Майк.
Искаш ли да се видим?
О, ДА разбира се. Но не можех. В момента имах нужда от малко спокойствие и гореща баня. Тя щеше да се отрази добре на мен и тялото ми.
За съжаление, не мога!
Болеше ме, когато му отказвах. Не исках да го правя. Глътнах една голяма глътка от въздуха, напоен с приятния мирис на цветята и отново търпеливо зачаках отговор, който дойде след няколко броени минути.
Ами тогава какво ще кажеш след училище да хапнем заедно?
На среща ли ме канеше??? О, боже. Машинално отговорих:
Да!
почувствах се много щастлива.
Чудесно!
Сега направо врях от щастие. Станах от тревата, когато усетих първите несигурни капки, последвани след поройния дъжд, който се изсипа върху мен. Хукнах към къщата си подгизнала. От главата до петите. Затворих бързо вратата и спогледах локвата пред краката ми. Връхлетя ме истеричен смях, докато се придвижвах до банята. След като свалих дрехите си и увих кърпа около тялото си, взех парцала и изтрих следите от всякаква вода по пода ми. След това оставих мокрото нещо в килера и с танцувални стъпки се за предвижвах към банята. Мелодията, която излизаше от устата ми моментално вдигна настроението ми още повече, защото тя ми напомняше за Майк... А мисълта, че ме покани на среща ме караше да крещя от радост. Отново досадният ми телефон зазвъня. Знаех, че това беше Нейт и не си направих труда да прочета съобщението. Влезнах си най-спокойно в банята и метнах кърпата на закачалката във формата на малка ръчичка. Все още Майк не успяваше да излезе от главата ми. Нагласих водата и напълних ваната. От вълнение изсипах почти цялото количество пияна във водата. Не беше прекалено фатално... Според мен. Звънецът прекъсна мислите ми. Объркано погледнах часовника си и видях, че още е рано за училище. Бързо увих кърпата около тялото си и оставих ваната да се напълни, докато изгоня досадника, който ме притеснява по това време. Може би нещото нямаше търпение да ме види, защото не сваляше ръката си от звънеца. Най-накрая успях да прекося разстоянието от банята до външната врата и отворих. Не бях учудена, нито пък умирах от изненада. Пред прага на вратата ми седеше Нейт, целия мокър и задъхан. Преди да успея да кажа нещо глупаво, той ме издърпа и притисна към себе си. Този път изненадата беше малко по-голяма, но тази прегръдка беше различна от останалите. Не беше като всяка негова прегръдка – небрежна, досадна и спираща дъха /в буквалния смисъл/. Тази беше по страстна, изгаряща и топла /макар и да беше мокър!/.
Заради хипнозата ми бях забравила в какво положение сме – той мокър, аз гола. Веднага се отдръпнах от него и хванах кърпата си за да не успее да падне. Забелязах изпиващия поглед с който ме оглеждаше от горе до долу. Бях сигурна, че беше тичал до тук. И до колкото знам не беше много умен за да вземе колата си. Погледите ни се срещнаха и усетих как кожата ми настръхна. Тялото ми почти незабелязано се разтресе. Не бях усещала това приятно чувство от месеци и сега мислех, че не съм била жива. Когато той направи стъпка към мен за да скъси дистанцията между нас, аз машинално отстъпих назад. В момента в мислите ми се въртеше само едно име –Нейт, Нейт, Нейт... Разтресох главата си и се ококорих срещу него. Изглеждах като пълна идиотка. Не бях усетила, че той беше по-близо до мен отколкото трябваше. Знаех, че нямаше да издържа ако усетих още веднъж аромата му или пък топлият му дъх, разхождащ се по шията ми. Пак настръхнах. Не намирах думи с които да му кажа да си върви... Една част от мен искаше да остане... А другата... Също искаше да остане, но не беше редно. Когато неговата сексапилна, но също така и много идиотска усмивка се разтегли по идеалната кожа на лицето му през главата ми минаха най-големите идиотщини за които бях мислила някога. Отново разтресох главата си, но този път по-силно, надяваща се да има по-голям резултат. Изведнъж в главата ми изскочи мисълта за банята... Тъкмо когато Нейт се метна към мен
/не в буквалния смисъл/ аз изтичах до банята. Нищо не се виждаше от голямото количество пияна по пода, стигащо до мивката и малко в коридора. Някак си успях да намеря кранчето и да спра водата. Огледах банята. Всичко наоколо беше снежно бяло. Мириса беше приятен. Ухаеше на свежи ягоди. Подигравателният смях на Нейт закънтя в главата ми. Толкова добре го познавах, че дори и да го виждах, знаех, че сега усмивката му беше до ушите и сочеше с пръст бялата стая и пияната по главата ми.
- Мад, добре ли си? – гласът му прозвуча повече като на някой напушен, който за първи път опитваше трева и го избиваше на смях. Нейт грижовно подаде ръката си към мен и ми отпрати най-чаровната усмивка, която някога ми е подарявал. Не можех да му се сърдя. Та то наистина си беше смешно. Поех ръката му и той внимателно ме издърпа. За жалост, забравих да хвана кърпата си и тя се плъзна и пред очите на Нейт се разкри пищна гледка. Очите му се впиха в голото ми тяло и започнаха да го изучават. Веднага вдигнах кърпата и закрих гледката като отново я увих около тялото си. За първи път момче ме виждаше гола. Бузите ми приеха необичаен цвят. Не бяха розови а направо почервенели от срам. Сякаш преди малко съм яла лют сос и не съм пила вода. Погледът ми се измести на страни. Смелостта да го погледна в очите и да изпищя “Какво си зяпнал бе?” изчезна. Усетих как топлата му ръка повдигна брадичката ми и ме накара да го погледна в очите. В момента усмивката му беше като на малко бебенце, което е щастливо да види майка си.
- Няма от какво да се притесняваш, Мад! На никой няма да кажа за това. И все пак нали сме гаджета. Какво лошо има да те видя гола?
Това негово идиотско неразбираемо държание ме накара всичко хубаво, което мина през главата ми да изчезне. Дръпнах главата си и си оправих кърпата.
- Казах ти, че между нас няма НИЩО!
- Мад, защо се ядосваш? – Явно наистина не разбираше. Из пуфтях нервно и го заобиколих. Неговата ръка хвана моята и ме дръпна. Аз залитнах и паднах в силните му ръце. Естествено, че имаше мускули. Беше защитник в училищния отбор по футбол. Плюс това участваше в някой състезания по баскетбол, защото наистина имаше талант. Аромата му на мъж, а не на малко момче накара краката ми да омекнат. Добре, че ме държеше, защото имах чувството, че ще падна на земята. Той беше изминал период и аз го знаех. Но защо тогава толкова много исках отново да бъда негова? Знаех какво ще последва, за това внезапно се изправих и отново се запътих към хола. Той естествено ме следваше.
- Мад, почакай! Какво не е наред?
- Всичко, Нейт!!! Не разбра ли, че вече не сме заедно? Това стана заради теб. Ако не беше преспал с бившата ми най-добра приятелка, може би още щяхме да сме заедно! – Не трябваше да казвам това, но вече жестоко ми лазеше по нервите с неговите идиотщини.
- Заради това ли е всичко? О, Мад... Та ние просто си “говорихме”. Не съм преспал с нея!
- О, значи вече така му викаш. “Говорене”. Ами тогава и аз да хвана да си “поговоря” с най добрият ти приятел и...
- Добре, схванах. Спри! – знаех си, че това ще го вбеси.
- Вече няма аз и ти! Опитай се да го разбереш. – направих няколко решителни стъпки, поех си дълбоко въздух и отворих външната врата. Все още валеше като из ведро. Нямаше как да го пусна да си ходи точно сега.
- Наистина ли искаш да си тръгна? – Гледаше ме толкова жално. Този номер винаги го бе използвал върху мен и знаеше, че много го мразя, защото не можех да издържа.
- Добре! Остани тук. Но само докато дъждът спре! – усмивката отново заигра по лицето му. Затворих вратата и тръгнах към стаята си. Знаейки кой е зад мен, машинално се обърнах и опрях ръка в гърдите му. Той ме погледна учудено и все още не загряваше какво се опитвам да му кажа.
- Отивам да се преоблека. Не си мисли, че ще те пусна в стаята ми. Достатъчно видя, нахалнико. – Той само се изкикоти и разроши все още мократа си коса.
- Ще те изчакам в хола.
- Добре. – Завъртях се и хванах дръжката на вратата в ръката си. Знаех, че ще направи нещо, но точно какво – не. Поех си дълбоко въздух и пристъпих прага на стаята ми. Обърнах се да погледна дали все още е там. Нямаше го! Тръшнах вратата и се свлякох пред нея. Трябваше да измисля начин да го накарам да си тръгне. Но нищо не ми се мяркаше в запълнената с проблеми глава. Притиснах дланите към лицето си и стиснах силно очите си. Страхувах се да ги отворя. Не исках да нараня Нейт, нито пък исках да нараня себе си. Познавах го много добре и можех да кажа, че никога нямаше да се откаже. Винаги съм му казвала, че не съм единствена, че след като завърши и реши да учи в колеж ще ме забрави, ще срещне друга по-красива, по-мила, по-жизнерадостна и… обичаща го истински! Той не искаше да ме слуша. Не искаше изобщо да обърне внимание на думите ми, или пък камо ли да ги вземе на сериозно. Обичах го. Наистина го обичах толкова силно, но не като нещо повече от приятел. Той си беше напълно виновен. Ако не беше се отдал на изкушението, може би все още щяхме да сме заедно. Бавно отворих очите си и неусетно започнах да изучавам собствената си стая, сякаш бях в друг свят. Тромаво се изправих и поставих едната си ръка на нощното шкафче близо до любимата ми снимка. Загледах се по-внимателно и видях искрящият, весел и пълен с енергия усмихнат Нейт, положил глава на рамото ми. Изведнъж спомените от миговете с него започнаха да се преплитат в главата ми. Мислите ми се разбъркаха тотално, и изпитах странно болезнено чувство. След което болката стана нетърпима. Тежък и писклив тон се изплъзна от гърлото ми. Отново притиснах дланите към главата си, надяваща се да премахна неприятното чувство, разхождащо се там. След няколко минути зрението ми се влоши, в гърлото ми бе заседнала огромна буца, която не можех да преглътна. Гласът ми си отиде. Не можех да викам, не можех да говоря, нито да преглъщам. Усещах всяко туптене на измореното ми сърце. Температурата на тялото ми се повиши. Не усещах тялото си. След броени минути, то се свлече на пода. Цветовете изчезнаха. Останаха само бялото и черното. Парещи сълзи се стичаха по зачервените ми бузи. Протегнах безпомощно ръка, преди очите ми да се затворят напълно към вратата. Със слаб, безпомощен глас се опитах да викна момчето, чакащо ме в хола. Той ми беше нужен. Повече от всякога. Сега усетих празнината в сърцето си в негово отсъствие.
Лежах насред поле с диви цветя и приятно – духащия вятър люлеещ клоните на зелените дървета. Малки перести облачета се бяха разположили във безкрайното и широко синьо небе. Приятното чуруликане на малките летни птички, излекуваха главоболието и премахнаха досадния шум от главата ми. Погледът ми постоянно гледаше към дървената малка люлка в средата на огромното поле. Понечих да стана, когато нещо отново ме бутна назад. Изведнъж малките красиви птички се превърнаха в грачещи черни гарги. Малките перести облачета изчезнаха и на тяхно място се появиха големи черни слоесто дъждовни облаци, които накараха вятъра да стане опасно силен. Дърветата едно след друго започваха да падат болезнено върху за миг порасналата трева. Паникьосано се изправих на треперещите си крака и се затичах без да знам къде отивам. Имах неприятното чувство, че се намирах на бойното поле. След дълго и уморително отбягване на падащите дървета стигнах до люлката, която видях по-рано. Поех си дълбоко въздух и с бавни, внимателни стъпки се запрепъвах към нея. Зад нея имаше планина. Уверена, че е безопасно, спокойно седнах на нея и гледах към някак странната в далечината планина. Направи ми голямо впечатление начина по който дърветата сякаш изкачаха от нея. Приближих се и видях, че това не са дървета. Милиони трупове бяха събрани на едно място, нахвърляни един върху друг, образуващи овална фигура, приличаща на планина. Писъците ми накараха гаргите да се разхвърчат около мен.
