Bloody_Rose
Posts : 19
Points : 164
Join date : 10.01.2011
Age : 29
Location : Black Dagger Brotherhood's residence *Russia*
 | | Заглавие: *Quin* Куин Пон Яну 10, 2011 9:07 pm | |
| За този ден-далеч да бъде той! –
Когато почнат първите досади
И мойте недостатъци безброй
Пред своя съд разсъдъкът извади
.......
Ти прав ще си да бъдеш с мен суров,
Аз-крив, да искам твоята любов! Макар отсъствал дълго, друже мил,
........
Душата ми е в теб, със теб едно.
Загубих се, но върнах се веднага,
.........
Защото този свят от теб лишен,
О, Розо моя, нищо е за мен!
Шекспир
Глава 1
„Поредният мрачен ден, нищо особено. И той като вчера и онзи ден бе леденостуден. Облаците бяха се свили, на длъж и шир този побъркан свят покрили. За кой ли път щеше да рукне поройният дъжд – да заличи отново стари рани, поне да опита, може би, и ще успее ли, на дали...”
Това си мислеше Лирит, застанала до прозореца в стаята си. Погледът й се рееше някъде навън. Есента си бе отишла. Зимата постепенно се настаняваше по полета и ливади, в дворовете и в къщите. Всичко доби някак си застинал вид. Домът на Лирит приличаше на замъка на граф Дракула. Листата на дърветата в двора й бяха опадали, оголвайки зловещо клоните, портата на оградата едва се крепеше, а всички стълбища в къщата скърцаха, щом стъпиш на тях. Но тя не се плашеше от това. Всъщност Лирит не се плашеше от нищо. Никога, а бе едва на 16. Тя самата приличаше на Снежната кралица – с тази нейна дълга, катраненочерна коса, дълбоки, изкрящи тъмносини очи, бледа като платно кожа и стройно, но крехко тяло. Винаги се движеше плавно и с грация. Всеки би казал, че нейното място е по-скоро в някой дворец или музей, който да краси с присъствието си, отколкото в този забутан и забравен от Бога град, но щеше много да сгреши. Точно тук й бе мястото. Точно тук се чувстваше най-добре. Не я интересуваха богатите украшения или парите, а единствената мижава топлина. Топлината, която не бе получавала никога. Майка й беше умряла два часа, след като я роди, а баща й се обесил два месеца след това в затвора, където го били задържали за грабежи и насилствени дейности. Семейството й се разпадна неочаквано бързо, оставяйки я сам сама. Лирит обаче, се справяше. Вървеше с гордо вдигната глава и понасяше смело ударите на живота. Никой никога не я беше чул да се оплаква или плаче. За всяка беда тя само повдигаше безмълвно рамене и продължаваше напред. Някой й се възхищаваха, други – мразеха и ненавиждаха.
Но Лирит беше много проблемна – не спазваше каквато и да е дисциплина в сиропиталището, бягаше от приемните семейства, в училище всички се страхуваха от нея, а сега, в гимназията, нямаше нито един приятел и отгоре на всичко езикът й беше по-хаплив и от този на змия осойница. Затова директорката на сиропиталището се видя принудена да я изпрати да живее в къщата на родителите й, макар и непълнолетна. Две седмици след това тя си беше намерила работа в магазин за древни реликви в МОЛА и така се оправяше със сметките. Лирит обичаше да стои на съвсем оскъдна светлина, за това използваше свещи, а не електричество. То й трябваше само, когато се налагаше да си сготви нещо. Също така не използваше и отопление. Ако някой влезеше в дома й, щеше замръзне от студ. Ако искаше да се стопли обаче, имаше камина в хола, която можеше да затопли две помещения без проблем.
Лирит набързо се облече. Сложи си черния клин и дългата лилава, плетена блуза, която й стоеше повече като рокля, обу светло лилавите си ботуши до глезена, грабна раницата си, премятайки я през рамо и излезе от къщата без да заключва. Премина тичещком през едва крепящата се порта, като снегът по краката й пукаше с всяка нейна крачка. От бързане дори не беше забелязала, че навън има сняг, и когато разбра, не му обързна никакво внимание. Щом като излезе от двора на къщата си, Лирит започна да върви бавно. Часът по Биология беше започнал вече от пет минути, но това явно не я притесняваше изобщо. И защо ли? Като биологията беше най-силният й предмет в училище. Но като се замисля, тя беше добра във всичко. Е, освен в часовете по физкултура.
Лирит продължаваше да върви, като леко преплиташе краката си и така се клатушкаше на ляво и на дясно. На лицето й се беше изписала мъчително забележима усмивка. Очите й все още излъчваха студенина, но като че ли този път бяха весели. Ние обаче никога няма да разберем, нали?
Докато тя продължаваше да си губи времето, мотаейки се по улиците, часът по биология беше към своя край. Лирит реши, че днес няма да ходи на училище. Денят беше прекалено хубав, за да го прекара затворена в класната стая. Небето бе сравнително ясно, но не грееше слънце. Дърветата бяха разперили подканващо покритите си със сняг клони, а пътищата бяха заледени. Лирит обаче нито веднъж не се подхлъзна. Някои хора, които преминаваха по същия път, падаха на земята, изправяха се и продължавха отново. А тя ги гледаше със скрито любопитство и ги подминаваше.
Още една Коледа Лирит щеше да празнува сама. Не че и трябваше някой друг. Но винаги се беше чудила какво представлява семейната коледна атмосфера. В сиропиталището само сабираха децата около елхата на 25 и им раздаваха подаръци, нищо повече. С приемните семейства не празнува нито една Коледа, защото не можеше да понася мисълта, че им се натрапва на този така важен празник. Затова прекарваше 24 и 25 декември, разхождайки се по улиците. Тази година поне щеше да си е вкъщи. Сама. Това я натъжаваше малко. Но щеше да издържи.
Без да се усети, беше влязла в двора на гимназията. Както си вървеше обаче, някакво момиче се блъсна в нея.
-Ей, внимавай къде ходиш! – Изсъска Лирит и тъкмо да продължи по пътя си, когато непознатата се обади:
-Ха, гледай кой го казва! Госпожица Изрод! – Една самодоволна усмивка се изписа на лицето й. Лирит моментално се доближи до нея, готова да я удари.
-Мери си приказките, пачавро!
Момичето се изсмя и я изблъска от себе си.
-Слушай, изрод такъв, не се занимавай с мен, да не изядеш боя.
Смехът на Лирит се разнесе из целия двор и привлече вниманието на учениците. Без да казва нищо, тя зашлеви непознатата, която пък след това зашлеви нея.
-Как се осмеляваш! – Разкрещя се момичето.
-Осмелявам се и още как! – Отвърна й Лирит и раздърпа плетената й жилетка. – Да те видим сега!
-Ще си платиш!
Още преди да са се награбили отново, учителят по биология и директорът ги разтърваха.
-Лирит! – Извика господин Симс.
-Защо все аз! – Кресна в отговор тя.
-Защото, очевидно, вие започнахте.
-Не е вярно!
Директорът отпрати непознатата и започна да крещи на насъбралите се ученици:
-Хайде, махайте се! Циркът свирши. Хайде!
Всички малко по малко започнаха да се разотиват.
-Лирит, поведението ти е непростимо.
-Моето ли?! – Шокира се тя.
-Да, вашето. Виж, знам, че нямаш семейство, нито роднини, а още по-малко приятели, но така не може да продължава.
-Да, и аз така мисля.
Господин Симс се изненада.
-Добре, щом като е така, какво смяташ да правиш?
Лирит само повдигна рамене и наклони леко глава, поглеждайки учителя си по биология.
-Нищо.
Господин Симс въздъхна тежко.
-Как така нищо, Лирит? Та ти се сби с ученичка!
-Но тя започна първа! – Извика тя и тропна с крак.
-Дали?
-Тя ме блъсна!
-Ти пък я удари!
-Но тая патка си го заслужи!
-Стига, госпожице Куин! Вече наистина прекалихте. Изключвам те от гимназията за една седмица. После можеш да се върнеш.
Лирит запримига шокирано. Не очакваше да се стигне да тук. Бавно се наведе, взе раницата си и се изправи. Изтупа се от снега и, обръщайки се, каза тихо:
-После също няма да се върна.
И си тръгна. Не искаше да се прибира в тази едва крепяща се къща, но нямаше къде да отиде. Днес не беше на работа, иначе щеше да прекара и нощта в магазина. Не й се рахождаше също. Изведнъж една идея се завъртя в ума й. Зави на дясно, премина през затънтените улички, където беше пълно с пекарни и магазини за коледни играчки и влезе в един от тях. Залута се малко из огромните щандове, докато намери гирляндите. Щом го направи, тя се спря пред тях, търсейки един определен. Очите й застинаха на големите бели гирлянди. Лирит взе един, отиде на касата и го плати. Магазинерката сложи гирляндата в една празнична торбичка, пожела й Весела Коледа, на което Лирит само въздъхна и си тръгна.
Навън беше станало още по-студено. Снегът отново заваля. Тя обаче най-спокойно се запъти към езерото Валантайн. Обичаше да ходи там. Това място я караше да се чувства сигурна, а през зимата беше изключително красиво. Хората рядко ходеха на езерото, понеже беше много заледено и, като нищо, някой можеше да падне във водата. Лирит обаче прекарваше повечето от времето си, гледайки замръзналата вода. Много й се искаше да се попързаля на леда, но знаеше, че водата не е добре заледена и може да се пропука. Така или иначе на никого нямаше да му пука. Но тя не искаше да рискува. Имаше да свърши нещо преди да напусне така нелепо този умопобъркал се свят.
Докато подскачаше като малко дете, размахвайки гирляндата, Лирит се похлъзна и се строполи до едно дърво, удряйки гърба си в него. Тя изохка болезнено и затърси с очи коледното украшение. Видя го разскъсано на няколко метра от нея. Лицето й помръкна. Това беше единствения подарък за Коледа, който можеше да си позволи да купи, тъй като повече от половината от заплатата й отиваше за покриването на сметките и за храна, а останалата част пазеше в случай, че трябва да плаща за такси или лекарства. Не си беше купила дори и елха. Просто искаше да окачи гирляндата на прозореца в стаята си, за да успокои душата си поне малко. Е, явно и това нямаше да направи.
Лирит въздъхна и се изправи, изтупвайки се от снега. Отново погледна към гирляндата. Беше останала една здрава, по-дълга част от нея. Тя я взе и я намота около врата си. Бодеше й малко, но щеше да свикне. С бавни крачки Лирит се запъти към дома си. Все още не й се връщаше там. Чувстваше се като заклещена, сякаш някой я души. Чувството не беше никак приятно. Тя искрено се надяваше някои таван или още по-лошо – самият покрив да не се срути. Знаеше, че стълбите едва се крепяха и, че външната порта всеки момент може да падне и да я премаже, ако не внимава. В подобни случай Лирит свиваше рамене и продължаваше смело напред. Не се страхуваше от смъртта. Повече я беше яд, че ако умре, няма как да кажа на тази отрепка какво мисли и то право в очите! Тази мисъл я крепеше досега. Сърцето й се изпълваше с чиста омраза, само като си спомнеше за този човек. Тя знаеше, че някой ден ще се срещнат и с нетърпение очакваше този миг. Обаче и не подозираше, че този момент ще й дойде като гръм от ясно небе и то съвсем скоро.
Лирит вече беше стигнала дома си. Изведнъж се сети за случката по-рано в гимназията и гневът й се завърна по-опустошителен от всякога. Тя премина като попарена през двора и влезе в къщата, затръшвайки яростно вратата. Всички останали врати изскръцнаха. Скоро цялата къща щеше да се срути и да я затрупа. За добро, или за лошо – никой не знаеше. В този момент на вратата се звънна. Едва запазваща спокойствие, тя отвори и пред нея се показа пощальонът, който беше сравнително шокиран и уплашен от вида й. Без да казва нищо, той й подаде един плик и химикал. Лирит набързо се подписа, че е приела успешно пратката и затвори тихо вратата.
Знаеше какво има в плика, но й се искаше поне веднъж да греши. Отвори го набързо и остана разочарована за пореден път. Вътре отново намери пари. Естествено, помисли си тя, парите са всичко. Гневът й отново се завърна. Лирит отиде до дивана в хола и захвърли плика в една черна торба. В нея държеше останалите пликове. Те бяха толкова много! Всеки месец получаваше една и съща сума, която можеше да я издържа за цяла година с всичките екстри, които едно момиче би могло да си позволи. Точно това я вбесеваше. Винаги, за всичко парите бяха най-важни! С тях можеше да си купиш приятелство, любов, та дори и цяло семейство! Именно това не искаше тя. Мразеше парите от дъното на душата си. Колко пъти й се искаше да ги изгори, но се спираше. Не искаше някой да каже, че се е възползвала от събраната сума. Това я убиваше.
Лирит въздъхна уморено и се заизкачва по стълбите към стаята си. Когато влезе вътре, хвърли раницата си на леглото и се приближи до голямото си, кръгло огледало. Тя се зае да разглежда лицето си. Видя насинената си лява скула и разцепената си от дясно устна, от която се стичаше съвсем тънка струйка кръв. Безмълвно отвори фон дьо тена си и размаза част от него върху наранените места. Почти нищо не успя да скрие. Отново се погледна в огледалото. Погледът й се срещна с отражението му. За разлика от всичко друго, очите й все още бяха живи и така наситено сини, че главата й се замая. Лирит набързо се отърси от транса и отвори пудриерата си. Нервно започна да нанася от пудрата по лицето си. След около пет минути резултатът беше на лице. Всички следи бяха скрити, освен раната на долната й устна. Тя попи кръвта с кърпичка, сложи малко спирт на едно памуче и нанесе едва-едва върху раничката.
Вратата на къщата се отвори и вътре влезе Алек. Погледът му зашари по помещението. Нищо не се беше променило. Освен, може би, остаряло. Иначе си оставаше все същото – диванът си беше на мястото, старият телевизор върху малката масичка, дори пердетата бяха застанали в същата форма, както в деня, в който си тръгна. И добре, че го направи, колкото и да не му се искаше. Някой трябваше да работи като луд, за да може и двамата да живеят охолно. Не искаше да лишава Лирит от нищо, дори и от най-малката прищявка. Искаше най-доброто, даже по-доброто от най-доброто за нея. До дванадесетгодишна възраст живееше в сиропиталището заедно с нея, но щом като навърши 14, замина за Германия, защото приятелят му Том го беше оредил с работа в някакво ранчо. Там прекара две години. Когато стана на 16, постъпи в гимназия. Годините му там не бяха никак лесни, но той се справяше. На 18 го приеха в университета по архитектура в Мюнхен със стипендия. Тъй като вече не работеше в ранчото, си намери работа като портиер в един от най-известните хотели в града. Половината от, и без това, прекалено високата заплата даваше на Лирит, а с другата част плащаше сметки и си купуваше храна. Толкова много се радваше, че можеше да й помага. Толкова дълго чака момента, в който двамата ще се срещнат. Единствената нейна снимка, която имаше и, която гледаше във всеки удобен момент, бе и единствената, която тя му изпрати преди пет години. Тогава Лирит беше на 11. Сърцето му се изпълваше с радост, само като си помислеше за нея. Тя му беше по-скъпа и от живота!
Късмета обаче беше на негова страна, когато господин Еванс – директорът на най-търсената и добра строителна фирма, го нае като главен архитект. Еванс беше очаровен от добрите му скици и чертежи и с нетърпение започна работа с него. Така Алек стана многоуважаван архитект в Германия и Англия. Скоро беше подписал и с кмета на Стратфорд за огромен паметник на Шекспир по случай годишнината от смъртта му. Господин Велизарио му предложи стая в най-луксозния хотел в града, но той отказа да се настани там. Градчето, в което живееше Лирит беше на 2 часа път, а изкушението да я види беше прекалено голямо. Затова Алек реши, че ще отседне при нея. Той знаеше обаче, че тя се е променила и е станала наистина много красива, но въображението му не можеше дори да си представи истинската Лирит.
Без да усети,че има някой друг в къшата, тя заслиза надолу по стълбите. Беше ожадняла. В едната си ръка държеше любимата си чаша, в която смяташе да налее мляко, а в другата – книга. Щом стигна до предпоследното стъпало, някакъв силует привлече вниманието й. Лирит вдигна поглед от книгата и се вцепени, изпускайки двата предмета. Звънливо прас разцепи тишината. Изминаха няколко секунди, докато осъзнае кой стоеше на прага на вратата. Изведнъж лицето й помръкна и гласът й закънтя из цялата къща.
-Махай се! Не искам да те виждам! – Крещеше тя, приближавайки се ядосано и с бързи крачки към Алек. Когато се доближи достатъчно до него, се разкрещя отново.
-Не ме ли чу? Изчезни оттук! Махни се!
Вените от двете страни на врата й бяха бясно изпъкнали, а лицето й беше почервеняло. Цялата се тресеше.
Алек не можеше да повярва на очите си. Стоеше като вцепенен и я гледаше с ококорени очи, останал без дъх. Какво, по дяволите, става, питаше се той. Не беше очаквал такова посрещане. Това му дойде като гръм от ясно небе.
-Лирит... – Започна, но не успя да довърши, защото тя го прекъсна грубо.
-НЕ! Махай се! Какво не ти е наред, дяволите го взели?! Искаш собственоръчно ли да те изритам оттук, защото, повярвай ми, мога да го направя без проблем!
Алек прочисти гърлото си и започна отново.
-Не знам какво става, но...
-Абе ти чу ли ме?! – Извика с всички сили тя и го замери с първото нещо, което хвана. Беше възглавница. Той я отблъсна и се загледа шокирано в нея. Това вече беше прекалено. – Какво още чакаш?! Махай се, мамка му!!!
-Пресветра Дево, нищо не разбирам! Защо се държиш така, по дяволите? Толкова много се трепах и работих през всичките тези години, за да мога да ти пращам пари...
Щом чу думата пари, Лирит застина на място. Алек спря да вика и погледите им се засякоха.
-Пари значи? – Прошепна тя. – Значи си мислиш, че всичко става с пари? – Лирит се измся злобно и го изблъска силно, при което той залитна. Не очакваше да е толкова силна. – Е, не си познал човека. При мен нещата не стават така.
Алек беше съвсем объркан. Защо тя се ядосваше толкова, заради тези пари. Все пак те бяха просто хартия. Необходима хартия, но хартия, по дяволите!
-Виж, дай да се успокоим и да поговорим, окей?
За миг той си помисли, че е успял да я разобеди. Но не. Нещата не ставаха толкова лесно.
-Нито един-единствен път не ме попита как съм. – Лирит започна да говори с нормален тон. – Нито един път не ми изпрати писмо за Коледа или за рождения ми ден. Не, ти винаги пращаше пари.
Настана кратка тишина. Алек се почувства виновен. Не мислеше, че й е причинявал такава болка. Той издиша тежко.
-Мразя те! – Извика Лирит. Гласът й секна и тя се закашля. Алек понечи да й помогне, но се спря. След като изчисти гърлото си, Лирит продължи да крещи.
-За Бога, махни се! Не виждаш ли, че ми причиняваш болка, мамка му!! Излез! Отивай си! Прави каквото искаш, но не се връщай тук, дяволите да те вземат! Не искам да те виждам НИКОГА повече!!
Тя започна да кашля отново, тъй като гърлото ужасно я болеше. И не само то, а и сърцето й. Беше се разбило на хиляди парченца, кървейки неспирно. Не мислеше, че ще е толкова болезнено да го види, а ето, че беше. Цялата трепереше, сърцето й препускаше като бясно, кръвта й се беше качила в главата, виеше й се свят. Алек обаче не си тръгваше. Тя ипъшка недоволно и го погледна. Отиде до дивана, взе торбата с парите и му я захвърли в лицето.
-Щях да забравя да ти върна това.
Той надникна вътре и замръзна. Това бяха парите, които й пращаше всеки месец и, както изглежда, цялата сума беше непокътната. Алек я изгледа шашнато.
-Сега вече можеш да тръгваш.
Но той не се помръдваше. Шокът беше прекалено голям.
-Тръгвай се, по дяволите! – Извика със сетни сили тя и посочи с пръст вратата. Алек се отърси от транса, хвана куфара за дръжката и излезе от къщата, затваряйки вратата. Лирит се свлече на пода. Сълзи се стичаха от очите й. Вече не й бяха останали сили. Започна да удря с юмруци по пода и да проклина. Накрая се отпусна на земята и заспа с лице, обляно в сълзи.
Алек стоеше с гръб, опрян във вратата и я слушаше как плача. И той заплака. Боже, само ако знаеше какво й беше причинил! Намрази се. Лирит бе най-скъпото му в живота, а я беше наранил така жестоко. Но можеше ли да знае какво всъщност става, като никога не се заинтересува от нея. Мислеше, че като й праща пари, тя ще е щастлива. Е, явно беше сгрешил. Много.
| |
|
