Земята на мъртвите

You will never be strong enough
You will never be good enough
You were never conceived in love
You will not rise above

They'll never see
I'll never be
I struggle on and on to feed this hunger
Burning deep inside of me

Глава 1 Отпътуването

Бийп! Бийп!
Сънено и дезориентирано протегнах ръка, повдигайки се леко от леглото, търсейки проклетата аларма. След упорити удари по нощното шкафче, достигнах и до нея. Най – накрая спря да звъни. Нервно легнах обратно на леглото и се обърнах по гръб. Отвих се.
-Шибан часовник! – Изругах с нормален тон и обърнах глава към Изида. Тя се взираше в тавана или на мен така ми се струваше, тъй като беше прекалено тъмно.
-Трябва да тръгваме. – Каза ми тя и се извъртя към мен. Загледахме се една в друга. Знаех, че всичко това беше толкова досадно, че чак болеше. Знаех също, че провалях дроброто й реноме и репотацията й на най – добра ученичка и, че я вкарвам в беля. Отново. Обърнах глава към тавана и заторих ядно очи. Не биваше да й го причинявам. Очакваше я отлично бъдеще, високопоставена работа в Кралския дворец и щастлив семеен живот, но аз развалих всичко това. А тя дори не се бе оплакала. Винаги е била до мен, подкрепяла ме е и ме е защитавала. По дяволите! Трябваше да ми е сърдита, да не ми проговори цял живот, даже да не иска да ме поглежда!
-Зоуи... – Гласът й ме изтръгна от мислите ми. – Ще изтървем влака.
Седнах на леглото и погледнах към нея. Вече се беше облякла и приготвила всичко за отпътуването. Усмихнах се съвсем леко. Типичната Изида, помислих си.
-Знам, знам... – Казах й уморено и се изправих. Набързо навлякoх черния потник и дънките и погледнах към часовника на ръката си. Показваше 4:55. Движехме се идеално с времето. Тъкмо излизахме от апартамента, когато се сетих:
-Взехме ли билетите?
-Да. – Отговори ми Из спокойно.
-А фалшивите карти?
-И тях. – Каза тя и се засмя. Какво да направя като бях нервна. Всеки на мое място би бил. Все пак ни преследваше не кой да е, а самото Кралско правителство заедно с всеки един жив полицай на Земята. Това бе една много добра причина да се притеснявам. Не за себе си. За Изида. На мен нищо няма да ми направят ако ме хванат. Е, добре де, щяха ме заключат за месец в стаята ми и толкова. А нея щяха жестоко да накажат, че е позволила живота на принцесата и бъдеща наследница на трона да се изложи на опасност. И никой нямаше да ми повярва, че за целия този цирк бях виновна аз.
-Пак мислиш за това, нали? – Попита ме тя в асансьора.
-Да. – Отговорих тихо.
-Тогава недей. Това е приключението на живота ни, Зоуи. - Из започна да говори въодушевено. – Ти преобърна целият Кралски двор и правителство с краката нагоре! Тези хора не знаят на кой свят се намират...
-Но въвлякох и теб. – Прекъснах я остро. Тя обаче не се отказваше и продължи да настоява, че греша.
-Това е най – щурото нещо в цялото ми съществуване. Нима искаш да ми го отнемеш? А и вече направихме достатъчно и не можем да се върнем.
-Аз направих достатъчно. Ти само ме придружаваш, защотото си загрижена за живота ми.
-Напротив. Придружавам те, защото си най – добрата ми приятелка и знам, че постъпваш правилно.
-А правилно ли беше да убия един от Кралските съветници? Не, не беше. – Извиках ядосано и отворих вратата на асансьора. Вече бяхме на партера. Грабнах сака, тръгвайки напред. Из ме последва.
-Ти го уби, защото той щеше да те убие! – Изкрещя след мен тя. Спрях на място, сякаш бях вкаменена и се обърнах към нея.
-Никога няма да бъдем сигурни. Промъкнах се в заседателната зала и ТИ, защото просто си просеше още проблеми, ме последва като най – голямата глупачка! Точно когато намерих правилните документи и бях на път да се върна в стаята си, ти дойде и буквално се развика какво правя посред нощ в забранена, за ученици и дори за Кралската наследница, зона. Тогава дойде и и Хейл и всичко стана много бързо. Грабнах едно от малките ножчета на стената и го замерих. Извърших първото си убийство, защото ТИ се намеси. И нямаше да обвинят мен - принцесата, а теб – незначителната ученичка! И тогава какво щеше да последва, знаш ли? Щяха да те екзекутират. Да, точно това е, което си мислиш – да ти одрежат главата със сатъра. Това ли искаш, по дяволите!! Отговори ми!!!
Крещях колкото глас имах. Лицето ми се беше зачервило и едва си поемах въздух. Изида беше като в шок. Стоеше на едно място и гледаше с ококорени очи, останала без ума и дума. Трябваше да погледне на случващото се реално. Това не беше пътуване до Дисни ленд и обратно, а нещо много по – сериозно и опасно. Не исках да й се случи нищо лошо, за Бога! Не знаех какво щях да правя ако я загубя.
Отидох до нея, пуснах сака на пода и я прегърнах силно. Изида означаваше прекалено много за мен, а току – що й се бях развикала и бях обвинила нея за всичко. Не постъпих правилно. По друг начин трябваше да осъзнане опасността, които ни грозеше, не като й виках.
-Съжалявам... – Казах й тихо. В този момент Из също ме прегърна. Сякаш това бе начина, по който да се извиним една на друга и да си окажем подкрепа. Не бях от хората, които се извиняваха. Не обичах да го правя, защото ми беше адски трудно. Израснах сред воиници и бавачки. Родителите ми бяха убити, когато бях едва на пет. Тогава настана голяма лудница – разследваше се жестокото убийство и се издирваше убиеца. Мен ме предаваха от леля на леля, от братовчед на братовчед... Цели десет години прекарах, разкарвайки се от Англия до Норвегия и обратно. През това време намерили виновника и го осъдили на смърт. Когато се върнах обратно в двореца всичко си тръгна по старо му. Имах надзорник, който вършеше всичко вместо мен, тъй като все още не бях навършила двадесет и една. Казваше се Бен и беше моето спасение. Отначало бях много депресирана и единствено благодарение на него успях да се съвзема. Той ми показа, че живота не е отражение на Ада и е такъв, какъвто ние си го направим. Научи ме още как да живея на пълни убороти и ако искам да направя нещо, да действам без да се замислям. Досега винаги съм го слушала и не съм съжалила за нищо.
Пуснах Изида и грабнах отново сака.
-Хайде, изгубихме предостатъчно време в лигавене. – Казах спокойно, сякаш преди една секунда не бях взела участие в най – голямата драма на века. Из изхлипа и се усмихна. Погледнах към часовника си. Мамка му! Влакът тръгваше след десет минути. Беше просто невъзможно да стигнем на време, освен ако нямахме супер сили. И сега какво?
-Какво има? – Попита Изида. Погледнах я напрегнато и отговорих:
-Не знам как ще го направим, но трябва за десет минути да стигнем до гарата и да се качим във влака.
-Шегуваш се! – Каза шокирано и смаяно тя. Поклатих глава в отрицание. – Тогава какво правим още тук, по дяволите?!
Излетяхме като хали от хотела. Бягахме с всички сили, но какво можехме да направим? Не бяхме Супермен или Батман. А просто тийнейджъри, изпаднали в ОГРОМНА беда. Мда, обаче и това не бе подходящата дума за положението ни в момента. Даже и нямаше подходяща такава. Ние просто бягахме от правителството, по петите ни бяха Кралските съветници,плътно следвани от военните и полицаите, нищо повече. Хората преди правилно са казали: „Да бе мирно седяло, не би чудо видяло”, ама къде ще се намери човек със здрав разум, който да ги послуша? Сега щях да си патя, няма как. Еми така е „С твойте камъни, по твойта глава”. Ето пак! Трябваше да спра да го правя. Поговорките не бяха най – добрия учител в този момент, а начин, по който да си кажа: „Казах ли ти!”. Най – много мразех точно тези три думички на едно. Искаше ми се да разскъсам всеки човек, който срещна на улицата, че да си успокоя малко нервите.
-Влака за Норвегия потегля след 2 минути.
Камък ми падна от сърцето, чувайки това. Значи бяхме стигнали навреме. Отдъхнах си, но не биваше да се отпускам. Чак когато бяхме във влака имах право да си почина.
Качихме се в първия вагон, който ни се вясна пред очите. Всички лампи в коридора светеха, тъй като слънцето все още не беше изгряло и навън цареше мрак. Набързо си намерихме празно купе и се настанихме вътре. Влакът потегли. Най – накрая, казах си. Седнах на седалката и въздъхнах облегчено. Най – лошото мина. Сега остава само по – малкото зло.

Глава 2 Вампира във влака

-Преминахме. – Каза доволно и спокойно Изида, облягайки се на меката облегалка. И наистина беше така, но не всичко бе приключило. Имаше още толкова много подробности, от които зависеше живота ни. Задръж малко – живота Й. За моя нямаше защо да се притеснявам. Слава Богу, че никой външен човек не знаеше как изглежда принцесата, нито учениците в двореца. Преди винаги се бунтувах срещу това нелепо правило, но сега разбирам плюсовете му. Само трябваше безпрепятствано да се настаим в „Земята на мъртвите” и всичко малко по малко щеше да се подреди.
Загледах се през прозореца. Все още беше мрачно и подтискащо. Аз пък какво ли очаквам? Отивахме на север – там трябва да е студено, влажно и тъмно. Норвегия беше добър избор, но и много несигурен. Все пак имах роднини там и не е изключено, даже беше сигурно, че правителството ще преобърне цялата държава, за да ни намери. Именно за това щяхме да се скрием в „Земята на мъртвите” и да действаме оттам. Все пак Бен беше още в Англия и можеше да ни дава сигурна информация за абсолютно всичко. Колкото и да съжалявах и да ми се искаше да го бях осведомила по – рано за плана ми, нямаше как да го направя. В двореца дори стените имат уши, нищо не може да бъде скрито. За това толкова бързо намерих това, което ми беше нужно. Веднага щом пристигнем в Резиденцията щях да звънна на Бен и да му разкажа всичко, до най – малката подробност.
-Дай картите. – Казах на Изида и извъртях глава към нея. Тя бръкна в чантата си, изкара ги и ми ги подаде. Първото нещо, което ми направи впечатление беше държавата, от която уж сме – Русия. Моля?! Следващото, което видях бяха имената ни – Анастасия Петровна и Екатерина Романова. Ококорих очи и погледнах раздразнено към Из.
-Защо точно Русия?
-Еми и тя е на север. Пък и сме тръгнали с ужасно плътни палта, сякаш идваме от Сибир. Какво щеше да стане ако на картата пишеше Ямайка, примерно? Хората щяха да се осъмнят. От къде в Ямайка зимни палта, като там винаги е горещо?
Погледнах отново картите. Е, добре, Изида имаше право. Подадох й документите ни за самоличност и тя ги върна обратно в чантата си.
-Хубаво, значи вече говорим руски. – Изкоментирах сякаш изобщо не ми пукаше и се наместих по – удобно на седалката. – А как ще говоря на руски, като и най – малка представа си нямам от езика?
-Не ти е нужно. Отиваме в „Земята на мъртвите”, там никой не задава въпроси. Можеш спокойно да си говориш на английски.
-А, така ли? – Попитах със сарказъм и кръстосах крака. – Родена съм и живея в Русия, а дори и една думичка не мога да кажа на „родния” си език.
Изида се засмя. Добре, какво смешно казах? Подпрях ядосано глава с китката си и затворих очи. Не я разбирах. Как можеше да се отнася толкова безотговорно? И двете говорехме отлично испански. Защо тогава не написа, че сме от Испания? Имам чувството, че иска всичко да провали.
-Не се ядосвай де. – Каза ми засмяно тя. Отворих очи и я погледнах.
-Да не се ядосвам ли? Знаеш ли, че от твоята безотговорност могат да те обезглавят? – Бях повишила тон. Трябваше да престана с тази ОГРОМНА предпазливост, иначе, благодарение на моя милост този път, щяхме да бъдем заловени на местопрестъплението.
-Сигурно всички вече са разбрали. – Казах спокойно, сякаш не бях викала преди малко.
-Да не мислиш, че тези надути патоци ще станат толкова рано? – Попита през смях Изида. Замислих се и продължих да говоря:
-А какво правеше Хейл там още преди петлите да са пропели?
-От къде да знам.
-Трябваше точно с това да започнем.
Из веднага разбра за какво говорех. Реакцията ми в заседателната зала беше твърде прибързана. Но какво да направя, когато някой ми извика истерично? И все пак... Трябваше първо да попитам...
-Станалото, станало. Не го мисли. – Каза ми тя, лягайки на двете седалки. – Смятам да поспя малко, ако нямаш нищо против.
Не обелих и думичка. Настана продължително тишина. Шумът, който издаваше влака ми се забиваше в главата болезнено. Звукът се сля с ударите на сърцето ми. С всяко туптене свивах неприятно очи, опитвайки се да не обръщам внимание на това неудобство. Опитах да си представя приказната си горичка, бистрия поток, дърветата, прохладния вятър, но не успях. Мислите ми бяха преплетени и объркани. Всичко ми се умеши, главата ми започна да пулсира. Имах чувството, че нещо постоянно дращи по стената зад мен. Беше изнервящо. Дишането ми се учести. Не издържах повече и излязох от купето. Студенина погали тялото ми. Вдишах дълбоко въздух. Дишането ми се успокои, отвратителното пулсирне изчезна.
Щом пристъпих към прозореца, очите ми засякоха друго присъствие. Обърнах глава по непознатия и дъхът ми секна. Беше момче и стоеше прав, облегнал се с лакти на прозореца. Дори не забеляза, че го гледах. Имаше светло – кафява коса, дълга някъде до раменете, но не можах да преценя добре, тъй като бе вързана на опашка. На лявата си вежда, от страни имаше пиерсинг, който казваше: „Стойте далеч. Аз съм лошо момче.” Хареса ми. Не можех да отделя поглед от него. Сърцето ми забърза ритъм. Чувах го чак в ушите си. Изведнъж непознатия се обърна към мен и аз засрамено извърнах глава към прозореца. Чакай малко! Засрамена ли? Аз никога не се засрамвам. Няма такива случаи. Оле, Боже, какво ми ставаше?
Докато се чудех как да успокоя цялото си същество, момчето се приближаваше. Бавно и тихо. Проговори чак когато ме доближи.
-Все в порядке?
Всичките ми ангели, до един, си плюха на петите и изчезнаха. Завъртях неспокойнпо очи и се обърнах кум него. Исусе Христе, той беше божествен! Дяволски красив, със зелени, изкрящи очи и поглед, който те пронизва безмилостно.
-Мис? Все в порядке?
Погледнах го изненадано. На какъв език говореше? На руски? О, страхотно!
-Я... - Заекнах. И сега какво? Нямам си и представа от руски. Между временно продължавах да го гледам като втрещена. Сигурно съм го уплашила, защото той се приближи към мен и сложи длан на челото ми. Кълна се, че в този момент сърцето ми прескочи удар.
-Ты?
Боже, гласът му бе невероятен! Имаше остра нотка, но някак си беше мек и излъчваше загриженост. Опитах се да се успокоя. Поех си дълбоко въздух и най – накрая се осмелих да го погледна право в очите. Едва не се разтопих на пода!
-Аз... не говоря... руски.. – Страхотно! Това ли беше единственето, което успях да кажа?
-Значи си американка?
-Да... – Но веднага се сетих за паспортите. – Не.
Той ме погледна объркано. Усмихнах се нервно и казах:
-Не. Искам да кажа не. Рускиня съм.
-И не говориш руски? – Попита ме невярващо. Е, браво. Сега вече наистина я втасах.
-Не. Аз... Родена съм в Русия, но дълги години живях в Америка и... съм забравила руския.
-Родният език не се забравя.
Непознатия продължаваше да държи ръката си на челото ми. Лицата ни ги разделяше единствено височината. Той бе висок някъде около 1.80 – 1.85. Някъде колкото Бен. Бен... Да беше тук сега...
-Изглежда, че аз съм го забравила.
Двамата се засмяхме и той най – накрая премести ръката си. Сърцето ми успокои малко ритъма си, но продължаваше да бие бясно. Имах чувстото, че момчето срещу мен също го чуваше. Това ме накара да се изчервя.
-Бузите ти са червени? – Попита ме той.
-Дааа. Малко ми е студено... – Измънках колкото можах. Не исках да разбира, че съм се изчервила заради него. Не исках да ми се подиграва заради слабостта ми.
-Нощите тук са много студени. Нищо чудно да замръзваш. – Обясни ми. Отдъхах си. Слава Богу, че ми повярва. – Тааа за къде пътуваш?
-За „Земята на мъртвите”.
-Серизоно ли? – Възкикна той приятно изненадан. Повдигнах вежди. – Аз също отивам там. Сигурно си някоя важна личност.
-Еми... да... – Смотолевих едва едва.
-Аз съм Кристиян Петрович. Граф на Русия.
-Зо... Анастасия Петровна. Значи си граф, а?
-Да, но не е толкова велико, колкото си мислиш. Понякога ми се иска да бях обикновено момче.
-И на мен... – Признах си тихо, обръщайки глава надолу. Кристиян веднага усети промяната в настроението ми и попота нежно:
-Хей... Какво има?
-Нищо... Нищо важно.
-Не ти вярвам.
Боже, аз му вярвах! Имах чувството, че мога да му кажа всичко, а той да ме насочи към правилния път. Но не биваше да рискувам. Ами ако работеше за Адриан? Не. Така само ще усложня нещата.
-Анастасия...?
-Д-да?
Погледите ни отново се срещнаха. За Бога, не можеше толкова красиви, изкрящи и искрени очи да са очи на предател. Нали...? Дълбоко се надявах да не са, иначе това щеше да е най – голямата грешка в живота ми.
-Кристиян... Трябва да ти кажа нещо.
-Слушам те.
-Чувал ли си за Адриан Кросов?
-Това е въпрос.
-Да. Кажи ми, чувал ли си нещо за него?
-Не е ли Висшият съветник на принцеса Зоуи?
-Да.
-Да не би да ти е баща? – Попита ме слисано Кристиян. Аз се засмях. Щеше да бъде забавно, ако той ми беше баща. Поклатих глава в отрицание.
-Не, не е.
-Тогава?
-Аз съм принцеса Зоуи.
Кристиян направо щеше да получи удар. Погледна ме невярващо.
-Не е възможно!
-Възможно е. Стоя пред теб в момента.
-Но...принцесата не може да напуска двореца.
-Е, има си начини.
-Пресвета Дево! Наистина ли си принецсата?
-Да. Защо да те лъжа?
-Тогава какво правиш тук? Сама.
-Не съм сама. С най – добрата приятелка си съм.
-Ти си анпириуска принцеса. Не бива да се разхождаш сама. Има хора, които биха те убили без да им мигне окото и с това да се прославят като убииците на последният оцелял от рода Анпириус.
-Искаш ли да ни помогнеш тогава?
-Да.
-Добре. Тук държа папката, в която дословно е описан заговора за убийството на рода Анпириус. Трябва да й се направи фалшификат. Можеш ли да го направиш?
-Разбира се.
Усмихнах се. Боже, дано не съм сгрешила като му се доверих. Искрено се надявам да не бъркам. Но заслепена от успеха, който трябва да постигна, не осъзнавах от къде наистина идва истинската опасност, а това щеше да ми коства много, много, много болка и разочарование.