Мракът и тамнината бяха обгърнали всичко наоколо в прегръдка, а небето се мръщеше зловещо. Черни облаци се бяха излегнали на него, но белите снежинки не спираха да падат надолу. Трупаха се на земята, а снежната покривка ставаше по- голяма. Началото на нощта беше спокойно, но студът, който се провираше през въздуха показваше, че тази зима нямаше да е като досегашните. Изпод тишината се чуваше тих и драязнещ ухото звук, който се приближаваше с всяка изминала секунда. Внезапно силен вятър се появи и започна да навява снегът настрани, а шумът беше заглушаващ. Върху бялата постеля на земята, стояха трима мъже с ръце в джобовете и все едно чакаха някого или нещо. Мъглата се разсейваше за секунди и показваше два големи силуета, който седяха на отдалечено място пред мъжете. Високо във въздуха се виждаха бързото въртене на перките, които обрзуваха вятъра и насипа на сняг. Хеликоптерите се снижиха и кацнаха на земята, a oт тях започнаха да излизат хора. Най- накрая бяха пристигнали гостите на единствената хижа, която бе построена върху скалистите и гористи планини на Андите... Когато всички бяха слезли, от вратата на единият хеликоптер неочаквано се бе появил кракът на някого. Сложи го на първото стъпало, а после и другият. Елегантни и грациозни бяха стъпките на момичето, което слизаше от голямата машина. Тримата мъже разтвориха леко устни, защото красотата й можеше да заслепи, дори и слънцето, а тя стъпваше надолу по металните стълби. Дългите й къдрави коси се носеха с вятърът и се бяха пръснали на всички страни. Закриваха лицето й, но това не пречеше на студът да пробожда кожата й и да кара розовината върху бузките й да се появява. Тя пристъпи напред и последва семейството си, което отиваше към мъжете и хижата. Вървеше и не показваше страх. Дори снегът и студовете не всяваха ужас в тялото й, защото главата й беше вдигната нагоре, все едно показваше на света, че й принадлежи целият.
Дейна Бентли- красиво 18- годишно момиче. Имаше дълга червена и къдрава коса, а очите й бяха сини и непоколебими, като спокойно движещите се морски вълни. Лицето й бяло, като снежинките, които падаха около нея, а душата й- чиста и никога не познала порока. Беше дъщеря на най- богатият мъж. Баща й бе най- големият производител на скъпи и луксозни автомобили в света. Компанията му беше огромна, а колите, които се създаваха в тях бяха разпространени в много държави и търсени непрекъснато от богатати хора. Още като малка родителите й се бяха премистили от Съединените Щати в Германия, защото така изисквали обстоятелствата. Тя била едва на шест годинки, а баща й започнал собствен бизнес. В Америка работел, като автотехник и знаел много за автомобилите, техните части и сглобяването им. Малката му фирма правела монтажи, но с печеленето на доверие и добрата работа, трудът му бил възнаграждаван подобаващо. Животът им започнал да се подобрява и парите вече не били проблем. Малко по малко бизнесът му прерастнал в голяма компания, която създавала качествени автомобили и търсени на пазара. Още от малка, Дейна била с бунтарски характер и вършела това, което си наумявала и обичала. Правела бели и пакости, но родителите й я обичали независимо какво се случвало. И до днес тя беше останала същото капризно и разглезено хлапе, което държеше на ината си и не понасяше поведенияето на нищожните хорица. Обичаше да се подиграва на бедняците, както ги наричаше тя и ги принизяваше до земята. Не търпеше заповеди и само с дума можеше да срине човек. Ненавиждаше хората и странеше от тях, защото те бяха пешки в шах-матната дъска на живота, но тя... Тя беше царицата и според нея нямаше смисъл да се занимава с такива хора под нивото на семейството й. Имаше една единствена приятелка, която независимо какъв характер имаше Дейна, тя беше винаги до нея и поемаше всяка една сълза, всяка една тъга в себе си и я убиваше. Казваше се Мери Донован- момиче на същата възрсат, като Дейна; с руса коса и зеленикаво- сини очи. Баща й беше съдружник на нейният и всяка свободна минута прекарваха двете. Забавляваха се и учеха в едно и също училище, дори и къщите им, които приличаха на палати, бяха една до друга, за да им е по- лесно да са заедно. Когато едната имаше проблеми избягваше от домът си и се приютяваше при другата. Само по едно нещо не си приличаха- Мери изобщо не беше надменна, като приятелката си и беше готова да помогне на човек в беда... Така си минаваше времето за тях и бяха дошли в тази хижа, защото родителите им бяха решили да прекарат Коледата тук. Този празник, на който семейства и приятели се събират, за да изкажат уважението си и любовта един към друг...
Когато червенокосата красавица застана до баща си, скръсти ръце и заслуша разговорът му с мъжът пред тях.
- Добър вечер, г-н Бентли. Как пътувахте?- любезно ги приветства Макс Рендер- собственикът на хижата. Баща й- Дейвид Бентли, се усмихна и отговори със същият приятелски глас.
- Дoбре, много ви благодаря.- Дейна изсумтя, и когато баща й извърна глава и я погледна, тя повдигна брадичка нагоре и отново издаде онзи отегчен звук.
- Извинете поведението на дъщеря ми, г-н Рендер.- заговори той и върна погледът си върху лицето на собственикът.- Просто не е свикнала с дългото пътуване и най- вече с много хора около нея. Всичко това я кара да слага щитът, които ще я предпази от страхът й.- усмивката му малко по малко изчезваше от устните му и се натъжи.- Сложно е, за...- беше прекъснат.
- Разбирам.- не спираше да се усмихва Макс. Веднага се обърна към прелестното момиче и каза.- Надявам се да ви хареса ваканцията, госпожице Бентли.- червенокоската си повдигна устните с надменност и отговори.
- Съмнявам се...- кратко и ясно беше изразила раздразнението си към всичките тези хора около нея и сутиацията, която я бяха поставили родителите й. Самата тя не беше доволна, че щеше ходи на място, което се намираше на другият край на света- поне така й се струваше, защото никога не бе излизала от Германия... Внезапно почувства ледени тръпки да лазят по тялото й. Не бяха от студа, а атмосферата наоколо се пълнеше с омраза. Веднага стрелна поглед и прониза момчето, което седеше посредата. Погледна нагоре към лицето му и очите й потрепнаха. Пред нея стоеше младеж на около 21 години, с бяло ангелско лице; очите му зеленикаво-кафеви, които можеха да те накарат да се изгубиш в тях, а косата му бе черна, като въглен. Погледите им не се отместваха и всеки откриваше презрението на другият. Макс видя реакцията на синът си и знаеше, че това, което следваше нямаше да е за добро, защото Браян- синът му, мразеше наперените красавици, като нея да се държат надменно с него или с някой друг от обкръжението му. Повдигна бавно и незабелижимо лакет и го сряза с него по ръката. Чернокосият се обърна и видя неодобрителното и ядосано лице на баща си. Повдигна рамене, подаде ръка напред към момичето и заговори.
- Приятно ми е да се запознаем, госпожице Бентли.- Дейна отново изсумтя и врътна глава нагоре, като тръгна и подмина Браян.
- На мен пък не!!!- каза тя, защото беше видяла онзи противен и дразнещ я поглед в очите му. Погледът, с който всеки я гледаше и омразата, която изпитваха към нея, само защото беше богата. Чернокосият младеж не издържа и започна да вика.
- Ти, разглезено богаташче...- тялото на червенокоската се вцепи и спря рязко. Гневът се надигаше в нея и искаше да изригне, но тя го възпираше. Беше под достойнството й да отвръща на обидите му.- Не са ли те учили поне да се държиш мило с другите хора.- крещеше Браян и стискаше юмруци. Това беше преляло чашата и търпението на Дейна. Обърна се с лице към него и започна да говори.
- Да, учили са ме, но с хора, които са възпитани.- устните й се извиха в усмивка, която предизвикваше момчето пред нея.-... а, не такива, които крещят.- направи кратка пауза и продължи.- Идиоти, като теб.- главата й малко се наведе на едната страна, ръцете й бяха скръстени, а усмивката й не се махаше. Браян побесня.
- Аз може и да съм идиот, но ти винаги ще си останеш превзета барби, която ще живее в измислен от нея свят, а не в реалният.- Дейна стисна зъби гневна и не можеше да се сдържа повече. Как си позволяваше да й говори така? Нямаше право да го прави, защото беше нейн подчинен- поне докато не свършеше ваканцията й и не си тръгнеше от проклетото място.
- Кретен...
- Глезла...- чуваше се наоколо да викат подивяло и се гледаха в очите, все едно искаха да се убият.
Макс и Дейвид се спогледаха и веднага разбраха какво искат да сторят.
- Браян... - Дейна...- изкрещяха ядосано и двамата в един глас. Телата на младежите се вцепиха на момента и застанаха с наведени глави към снежната постеля.
- Какво ти става, Браян?- запита го баща му, като го тупна леко по главата с юмрук.- Та, те са гостите на хижата, не можеш да ги обиждаш по този начин.- чернокосото момче изсумтя.
- Дейна, няма ли да престанеш с това отношение към хората?- започна да се кара пък Дейвид на дъщеря си.
- Но...- заекна, защото г-н Бентли я гледаше с пронизващ поглед. Въздъхна и повдигна рамене нагоре.
- Веднага се извини.- зениците на Дейна се разшириха. Да се извини? За какво трябваше да се извини, след като той беше започнал.
- Няма!- отговори се момичето и врътна муцунка настрани.
- Тогава ти се извини.- каза Макс на синът си.
- И аз няма.- излязоха тези думи от устата му и също кръстоса ръце пред гърдите.
- Оооо, ще се извиниш и още как.- изсъска собственикът на хижата, вдигна ръка и удари синът си по гърба, така че той да залитне напред към момичето. Той се задържа на крака и вдигна главата си. Вгледа се в очите й и за миг потрепна. Сините й очи се забиваха в съзнанието му и се запечатваха на сила в него, а мрачното й лице го караше да трепери отвътре. Веднага махна поглед от нея и се обърна към баща си. Виждаше разочарованието и негодуванието от постъпката му.
- Добре де, добре.- пое дълбоко въздух и заговори.- Съжалявам, че ви обидих, госпожице...- замълча и след секунда продължи.- ... принцеске.- кръвтта на Дейна започна да кипи, а сърцето й пулсираше силно. Изневиделица се чу смях. Червенокосата красавица се обърна и лицето й изведнъж се озари. Лека, мила усмивка се появи, а момичето, което се приближаваше към нея се кикотеше.
- Ех, Дейна. Да позволиш на някакво си момче да те обижда така.- отново се засмя, а приятелката й се извърна и погледна към Браян. Когато русокосото момиче застана до нея, сложи ръка на рамото й и заговори.
- За първи път виждам, някой усмилил се да ти противоречи така.- госпожица Бентли присви очи и се начумери. Мери пристъпи напред и тръгна към хижата.- Не се мръщи красавице.- каза и подмина момчето. Дейна сложи гарда си отново и тръгна след приятелката си. Когато застана на милиметри от Браян се спря и каза.
- Не се приема!- и влезе в хижата. Чернокосия беснееше, тялото му се тресеше от ярост, защото някаква богаташка се беше подиграла с него.
- Ще я убия! Пуснете ме, за да й прекърша гърлото.- викаше той и се дърпаше. Баща му и икономът го държаха и се опитваха да го осмирят. Не след дълго Браян се успокои и те го пуснаха. Макс сложи ръка на рамото му и заговори.
- Примири се най- накрая.- тръгна да се прибира към хижата и вятърът донесе последните му за тази вечер думи към синът си. - Ще трябва да потърпиш, докато си заминат.- веждите му не преставаха да се мръщат, а всичките думи, които бяха в главата му напираха да излязат и да поставят богатата госпожица на мястото й, но не можеше да позволи това. Ако случайно предприемеше нещо подобно баща му щеше да изгуби хижата и прехраната им, затова трябваше да понася всички плесници, които му предоставяше живота. Вдигна поглед и се огледа. Всичко беше бяло, а снежинките падаха безтегломно по земята и се трупаха една върху друга. Мекото одеалце, което бяха постлали на земята блестеше от светлините на лампите, които осветяваха хижата. Толкова красиво и бяло беше навсякъде. Не можеше да позволи на гневът си да излезе и Макс да изгуби цялото това съкровище, което животът му беше предоставил... Лека и едва доловима усмивка се появи на лицето му и закрачи към хижата с пъхнати ръце в джобовете на якето му.
Вятърът духаше и звукът, който издаваше беше плашещ. Клоните на елхите около хижата се подмяткваха и удряха по прозорците и гредите й. Едва блещукащите светлинки от свещите се долавяха в далечината и контрастираха на мракът, който беше обзел всичко наоколо. С всяка изминала минута времето се променяше и изказваше по свой си начин настъпващата снежна буря...
следва продължение...
