Сложи нежно ръка върху бедрото й и започна да я прокарва нагоре. С връхчето на езика той я облизваше и си играеше върху кожата й. Любовната им игра бе започнала и вещаеше неописуемо удоволствие и за двамата. Докосваше с бавни движения едното й зърно, а с устните си заглушаваше стенанията на Айка. Усещаха всяко едно чувство на другият, което напираше да излезе от телата им и да ги побърка от екстаз. Галеше тялото й с леки движения и показваше предаността си към момичето, което обичаше повече от всичко на света. Изразяваше любовта си към нея, това чувство, което караше сърцето му да бие учестено. Обичта, която нямаше да си тръгне от него. Момичето усещаше тялото си изтръпнало и не можеше да се отпусне. Това щеше да бъде първият й път с мъж и не знаеше какво трябва да прави. Очите й трепереха при мисълта, че някой ще отнеме най- чистото и детско от нея. Щеше да преобърне изцяло животът и възгледите й за живота. Какво щеше да каже на родителите си, когато разберат, защото все някога щяха да научат какво е направила послушната им и добра дъщеря? Щяха ли да бъдат разочровани от нея?... В същото време ръката на Кейро стигна до интимните й части и спря пръста си върху тях. Айка потрепна и моментално сложи ръка върху неговата. Беше я страх, толкова много се страхуваше, че тялото й се тресеше. Чувстваше смущение в себе си и някакъв глас в главата й казваше, че това е нередно.
- Недей...- тихо изплака тя.- Не съм готова...- русокосия надигна тялото си нагоре и допря устните си в нейните. Езиците им се преплетоха в едно, но сълзите на момичето не спираха да се стичат. Той отново я помилва по вече порозовялата й бузка и веднага след това изстри сълзата, която падаше надолу.
- Защо толкова те е страх, Айка? Не ме ли обичаш?- лицето му помръкна и си наведе главата надолу.- Нима не ми вярваш?- говореше тихо той, а дъхът му се прокрадваше до кожата й и я караше да усеща непознато за нея чувство. Кейро я обичаше и искаше да закрепи тяхната връзка, искаше я само за себе си и нямаше да позволи на никой да я вземе от него. Беше готов дори и на убийство, но нямаше да я пусне да си тръгне, никога. По- скоро щеше да я заключи в стая без прозорци, без светлина, но на всяка цена щеше да я задържи...
- Не е това, Кейро.- повдигна ръката си и този път тя го погали. Очите му бяха тъжни, пълни с решителност и най- вече любов.- Разбира се, че те обичам. Защо толкова бързаш?- русокосият си вдигна рязко главата и се вгледаха в очите й. Погледът му беше изплашен. "Защо толкова бързаш?" това бяха нейните думи, които сякаш го пронизаха в сърцето. Знаеше ли тя как се чувстваше той? Как искаше да му се отдаде? Да почувства, че изцяло е негова...
- Защото не искам да те загубя...- направи кратка пауза.-... затова.- тих нежен смях се отдели от устните й. Зениците му се разшириха от изненада. Тя се смееше. Защо?
- Няма ли да спреш да мислиш за такива неща, Кейро?- тупна го по главата, но този път смехът й оглуши стаята.
- Защо се смееш? И не са "глупости", както ти винаги казваш.- нацупи се той, а Айка нежно го целуна. Тръпки пробягаха по тялото му и той не издържа на възбудата, която го изгаряше. Притисна я силно в прегръдка и се долепи до нея. Спусна си ръката надолу и я спря на отворът й. Стисна пръсти и остави два от тях. Бързо ги вкара в нея, без тя да усети кога го е направил. Силен вик изскочи от гърлото й и се разнесе наоколо. Ръцете и краката й трепереха от болката, която бе изпитала тя, а той започна да движи пръстите си навътре. Чувството да усеща топлата й плът направо го подлудяваше и караше да я желае още повече от преди. Кръв се стичаше по млечно розовият чаршаф и показваше отнемането на девствеността й... След няколко минути Кейро спря да движи пръстите си и ги извади. Хвана мъжеството си и го нагласи на мястото, където до преди малко бяха пръстите му.
- Съжалявам, Айка...- тя ококори очи, защото наистина щеше да го направи.-... защото те обичам.- изрече тези думи и вкара мъжеството си в плътта й...
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Дзъъър....
Изненадващо телефонът в стаята звънна. Вдигнах веднага глава и се огледах, защото бях се изсплашил. Бях се унесъл в книгата, която четях и нe бях забелязал колко бързо е минало времето. Когато разбрах, че страшният звук идва от телефонът, оставих книгата на леглото и станах. Отидох до телефонът и вдигнах слушалката.
- Ало.- заговорих раздразнен, защото бяха прекъснали четенето ми на най- интерестната част.
- Акихико, какво правиш.- смръщих вежди, защото беше досадната ми приятелка. Познавахме се още от деца и всяка свободна секунда ме тормозеше с въпроси за момчетата. Какво харесвали момчетата? Как бих постъпил в даден момент? И тем подобни въпроси.
- Чета.- кратко и точно отговорих на въпросът й.
- Пак ли четеш онзи перверзен и шантав автор?- въздъхна тя и почувствах в себе си някакъв гняв.
- Няма ли най- накрая да престанеш, Марлин?- извиках яростно и усетих изнеандата й.- Книгите му не са само перверзни, има и нормални романи. Спечелил е много награди с тях.- замълчах, защото тя вече се бе примирила и спряла със заяждането, защото знаеше, че винаги завършваше със скараване и после и на двамата ни беше ужасно неловко.
- Да, да... Знам.- примирено каза и веднага промени темата.
- А, какво ще кажеш да излезем и да пообиколим магазините?
- Хъъ.- повдигнах си едната вежда още повече раздразнен.- На пазар? С теб? Никога...- вярно е, че прекалих, но трябваше да си го върна за преди малко...
- Как смееш ти... Ти... жалко изчадие.- започна да вика тя.- Щом не искаш недей идва, но после да не ми се молиш да ти помагам в университета.- заплаши ме тя и признавам, че заплахите й действаха всеки път успешно.
- Добре де, добре. Ще дойда, но...- заекнах, защото видях коя дата беше днес.
- 24 август.- ехото от викът ми се носеше из стаята и се сблъскваше в стените. Точно на този ден в два часът след обяд, в градската библиотека щяха да представят новият роман на Умани Такахиро- любимият ми автор.
- Какво има, Акихико.- запита леко учудена Марлин. Моментално се стегнах и се успокоих.
- Нищо, нищо. Просто бях забравил, че имам малко работа за вършене.- усмихнах се и продължих.- Съжалявам, Марлин, но няма да мога да дойда с теб.
- Какво.- почти разплакана възкликна тя.- Моля те.- опита се да ме шантажира с номера, но те вече не минаваха пред мен.
- Казах, че не мога.- за пореден път ме беше вбесила.- Остави ме намира, ти казах и не ме занимавай с момичешки неща.- троснах й се и затворих слушалката. Изключих си телефонът и широка усмивка се появи върху лицето ми. Бях се отървал от нея.
- Какво блаженство е било спокойствието.- затърках лукаво ръце, но когато се сетих за представянето тялото ми потрепна.
Казвам се Сейнара Акихико и съм на 22 години. Ученик съм в най- известният икономически университет в страната. Косата ми е червеникава, а очите кафеви. Тялото ми е слабо, стегнато и дори мукулесто. Не, че се хваля, но всички момичета ме харесват и умират от любов по мен. Син съм на Сейнара Рубен- бизнесмен, който притежава огромен бизнес в сферата на компютрите. Комапаниите му създават всякакви програми и софтуери... Където и да отида хората ме гледат с различни очи, сякаш ме презират, че съм от богато семейство, но те грешат. Изобщо не съм, като превзетите деца, които се мислят за повече от обикновенните хора, а напротив. Винаги правя добрини и се застъпвам за бедните деца. Понякога ненавиждам живота си, защото искам той да протича нормално и без презрение, но това никога няма да се случи. Свикнал съм да получавам това, което искам. Постигам целите си бявно, но решително. В момента препрочитам книгите на Умани Такахиро, защото никога няма да забравя какво преживях с него. Още от първият негов роман, който прочетох се влюбих в него. Четях и се потапях в историята. Книгите му винаги бяха изключителни, писани с чувства, а действията- такава драма, романтика и трагедия... Той е единственият човек, който съм обичал досега истински. Който ми е давал щастие и удоволствие, но нека си продължа историята и ви разкажа как се запознахме двамата и как точно едно скарване прерастна в любов помежду ни. Случи се преди две години...
Усещах как сърцето ми биеше бързо и все едно се вълнуваше, когато четях книгите му. Всека една дума, всеки ред ме възбуждаше и караше мъжеството ми да се надига. Исках устните ни да се докоснат, да усещам нежноста и мекотата им. Как допира на телата повдига адреналина вътре в нас...
- Не, нее... Какво, за бога си мисля.- поклатих глава и се усмихнах.- Отивам просто да взема автограф и да се запознаем.- лицето ми веднага помръкна и погленах надолу. Наистина ли щях да отида само, заради това. Минаха няколко минутки и се осъзнах. Погледнах часовникът си и веднага се сковах. Оставаше по- малко от час до представянето, а аз още си седях вкъщи. Облякох се набързо и излетях от стаята си. Когато излязох от входната врата, пред нея ме чакаше колата, която винаги ме вземаше и караше, където пожелая, но този ден беше специален за мен. Тръгнах и шофьорът отвори вратата. Минах покрай него и го подминах. Гледаше ме шокиран и не можеше да повярва.
- Къде отивате, господарьо.- извика той разтревожен.
- Не те засяга.- казах строго, все пак ми беше подчинен. Мъжът веднага затвори вратата и тръгна след мен. Колко досадно беше това. Винаги ме следваше, където и да ида. Нямах личен живот и това най- много ме дразнеше. Спрях се и той направи същото. Нервите ми неиздържаха и извиках силно.
- Махай се, Гюнтер.- тялото му се смрази.
- Но, господарьо...
- Никакво, Но. Искам да се махнеш и да ме оставиш поне един ден да дишам на спокойствие.- прекъснах го и свивах ръцете си в юмруци.
- Наредено ми е от баща ви...- отново го прекъснах.
- Знам, знам. Наредено ти е да ме пазиш. Това си е моят живот и искам да си го живея, както на мен ми харесва, разбра ли?- не спирах да викам. Побягнах и се скрих зад завоя. Гюнтер седеше на място и не знаеше какво да прави. Затича се и когато стъпи на другата улица видя, че мен вече ме нямаше. Бях си хванал такси и отивах към библиотеката. Когато стигнах, платих на шофьорът и слязох от колата. Моментално се запътих към вратите и когато влязох, стъписах се и ахнах. Далеч пред мен седеше Той на едно бюро и подписваше книги, а тълпата с чакащите хора беше огромна. Наистина ли толкова много хора обичаха романите му. Седях и не вярвах на очите си, а той беше толкова красив. Там, седнал на стола и се усмихваше на читателите си. Изреждаха се хората, но най- много бяха младите момичета. Крещяха и поднасяха възхищенията си към него и красотата му най- вече. Бавно минаваше времето и тълпата се движеше към масата. Приближавах се към така обичаният от мен човек. Сърцето ми пулсираше, дишането ми беше неравномерно, а кръвта ми кипеше с по- висока и от слънцето температура. Крачка след крачка стигах до тялото му и щях да съм близо до него. Дали щях да издържа на напрежението?
Най- накрая и моя ред беше дошъл, но пред мен имаше доста красиво и сексапилно момиче. Когато Такахиро подписа книгата й тя започна да го пита доста лични въпроси- според мен.
- Имате ли си приятелка, г-н Такахиро?- направи предизвикателен поглед и се усмихна.- Ако ви трябва компания, само ми се обадете.- каза тя и бутна малко и добре сгънато лисче към него. Побеснях... Какво правеше тя?
- Как си позволяваш, той е само...- заекнах, защото всички хора ме гледаха учудени и най- вече Такахиро. Беше толкова изненадан и объркан, че не знаеше какво да каже.
- Ъъъъ... Аз... исках да кажа...- започнах да се почесвам по главата и да се хиля глуповато, защото трябваше да се измъкна по някакъв начин от тази неловка ситуация. Когато се опомни Такахиро подаде книгата и момичето си тръгна. Беше дошъл моят ред. Какво трябваше да правя? Толкова ме беше срам от постъпката ми, че едва се движех. Не можех да го погледна в очите.... Той подписа книгата, която трябваше да ми даде и я притика към мен. В този момент подадох ръка и ръцете ни се допряха една в друга. Потрепнах... Някакво чувство ме обземаше за секунди и караше тялото ми да се възбужда. Вдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Очите ми трептяха, виждах човекът, който беше моят идол. Който обичах и исках да бъде само мой. Да не докосват лицето му, да не гледат в тези бездънни, като яма очи. Да не галят лицето и кожата му... Исках всичкото това за себе си. Грабнах книгата и изтичах навън. Не можех да остана повече вътре... Задушавах се... Какво ми ставаше? Защо беше това вълнение, когато очите му ме пронизаха? Сърцето ми се бунтуваше, искаше да отиде и да се слее с неговото, а тръпките, които лазеха по мен не си отиваха, въпреки че не бях около него... Мина се време и представянето свърши. Такахиро изморено се надигна от столът си и излезе от библиотеката. Тогава се качи на собственият си атомобил и потегли към домът си. Това беше добра възможност за мен. защото трябваше да изясня какви са чувствата ми спрямо него. Защо, когато усетих допирът му, тялото ми изведнъж се беше променило? Щях да разбера, дали наистина го обичах истински или беше само прищявка? Дали харесвах книгите му и затова, като всяко момиче, което четеше романите му, бях се захласнал по него? Всичко беше толкова объркано в главата ми и ме караше да се чувствам изгубен... Веднага спрях едно такси и когато влязох в него, казах.
- Карайте след онази червена кола.- показах колата на Такахиро, шофьорът кимна с глава и потегли след него....
следва продължение....
