Това е първата глава на фикчето ми
Беше един натоварен ден, изпитващ нерваната ми система до краен предел. Едно и също, ден след ден, изпълнен с много работа. Звуците от кипящият град достигаха до моят офис и ми показваха, че хората можеха да се забавляват, но това беше пълна загуба на време. Животът си подреждах строго, без никакви развлечения. Някои от колегите ме наричаха работохоличка и повечето ми време беше заето от ангжименти свърани с фирмата. Започнах да се занимавам със семейният бизнес, още щом завърших университета. Това бях аз, Соня Канай - дъщерята на Юджи Канай. Баща ми притежаваше най- развиващата и печеливша компания в страната. Всичко беше постигнал сам и с пот на челото си. Подготвяше ме още от малка, за да можех да справям с битките в живота. Баща ми беше реалист и не се страхуваше да казва истината в очите. Винаги подкрепяше хората, които обичаше и уважаваше, но най- важното бе, че държеше на моралните ценности. Човек с голямо сърце и чиста душа- да, това беше баща ми. Чакаха ме купища документи, които трябваше да прегледам и подпиша; много пресконфенренции и отчетите за три години назад, в които бях намерила грешки извършени от мои служители. Не се чувствах много добре, извиках секретарката си и й казах.
- Лий- чан, отмени всичките ми срещи за днес. Приключих.
- Госпожице Канай, не искам да звуча нахално, но днес имате много важна среща- борда се събира да обсъдите горската площ в парк "Райн Бир".- много обичах колегите си, но точно днес не можех да понеса възражение и троснато й отвърнах.
- Отмени и нея, не ме интересува. Измисли нещо.- момичето леко се притесни и започна да заеква.
- Н-н-но... Госпожице.
- Не се притеснявай Лий- чан, ще се погрижа лично за борда.- момичето се успокои и ме запита.
- Госпожице Канай, мога ли да ви помогна с нещо? Мисля, че се пренатоварвате напоследък.
- Нищо ми няма, ще поразтребя малко нещата си и излизам.
- Разбирам... Моля извинете ме.- кимнах с глава и я освободих. Бързах да се измъкна, колкото се може по- бързо от хаоса, в който се намирах. На излизане всички мои служители ми пожелаха лек ден, защото се грижех за тях, както и те за мен. Бяхме, като едно голямо семейство. Качих се в асансьора и докато слизах надолу си мислих, че поне днес щях да имам малко време за себе си. С уверени крачки стъпвах напред, за да оставя компанията този път зад гърба си. Влязох в черният си Ягуар, поех си дълбоко въздух и потеглих с мръсна газ. Обожавах високите скорости и някак си това ме успокояваше. Харесвах мирисът на изгорели гуми по асфалта, мъркането на мощният двигател беше, като опият в кръвта ми. Знаех, че не беше редно, но не можех да се контролирам. Когато седях зад волана не осъзнавах, как скоростта малко по малко се увеличаваше. Полицаите никога не се осмеляваха да ми правят проблеми, все пак държаха да запазят работата си. Нито светофар принавах, нито пътен знак. За секунди се прибирах. Ето ме и в моя уютен дом, обичах огромната ни градина с най- великолепните цветя, погалващи ме всеки път с ороматът си. Развеселяваха ме странните форми на храстите, за които мама казваше, че било абстрактно.
- "Абстрактно"... Ха-ха-ха.- звучеше смешно, каквото и да беше това. Още от вратата ме посрещаше Шанел. Тя беше най- сладкото коте на света и най- меката пухкава топчица. Разперваше лапички, за да я взема в обятията си. Е, разбира се, не закъсняваше и досадният иконом- Алберт. Каквото и да се случеше в къщата, той първи разбираше.
- Госпижице, може ли да взема палтото ви?
- Алберт, Алберт!- възмутено поклатих глава.- Ако се усмихваше малко повече, намръщено старче, може днес слънце да изгрее.- икономът ме изгледа на една страна, а аз започнах да се смея. Много се забавлявах, когато го дразнех.
- Госпожице Соня, вашите родители ви чакат в трапезарията.- учудих се, как бяха рабрали толкова бързо, че ще се прибирам. Като се позамислих, сигурно едно от "подлите кучета" във фирмата са изпяли всичко на татко. Само да бях разбрала кои са, оле, какво им мислех само. Явно се беше появило злобното ми изражение, щом видях очите на Алберт изпъкнали.
- Да видим, съдът каква присъда ми е подготвил.- засмях се и продължих напред. Влязох в трапезарията и започнах с леки закачки.
- Мале, тате, за пореден път си качил няколко килограма. Я, глътни коремчето... Хи-хи-хи.- изкисках се и го целунах по бузата. Номерът винаги минаваше...
- А, мамо, ставаш все по- хубава.- извърнах глава към баща ми и подметнах.
- Внимавай, да не ти избяга.- но в стаята се чуваше само моето кикотене, при което ми стана много странно. Бяха някак унили, усмивките на лицата им бяха изчезнали.
- Какво става тук?- разтревжено попитах. Това беше необичайно за тях. Тогава баща ми започна да говори.
- Дъще, седни до нас. Имаме да ти казваме нещо.- никак не ми харесваше изражението му. Знаех, че, когато застанеше така, нещо лошо се беше случило.
- Мамо, не ме плашете така. Кажете ми какво се е случило.- нетърпеливо запитах майка си.
- Мила ми Соня, искаме с баща ти много да се пазиш. Излязла е голяма групировка, която отвлича децата на заможните хора, а после искат откуп за тях.- тя наведе глава надолу, а лицето и беше посърнало.- Много ни е страх да не ти се случи нещо лошо.
- О-о-о... Това ли било? Защо ме тревожите толкова много? Нищо няма да...- но татко ме прекъсна с груб глас и започна да вика.
- Не ме интересува дали вярваш или не, оттук- нататък ще си седиш вкъщи и никъде няма да излизаш... Ясен ли съм?- баща ми никога не беше повишавал тон, дори когато правех бели, като малка. А начинът, по който го направи този път ме разгневи много.
- Пълнят ви главата с глупости и вие им вярвате. Ще правя, каквото си искам... Вече съм на 20 години.- затръшнах вратата след себе си и се отправих към моята стаята. Всичко ми беше пречарняло пред очите и не исках никой да ме закача. Хвърлих се върху леглото и заплаках от инат. Как може моя обичан баща, да ми говори по този начин? Отидох да си пусна джакузито, за да се отпусна малко и да успокоя нервите си, до колкото беше възможно. Някой почука на вратата, наметнах се с кърпата и отворих. Алберт държеше няколко плика.
- Госпожице Канай, пощата ви.
- Мерси, Алберт.- започнах да отварям пликовете безразлично, докато не стигнах до едно по- специално писмо. Когато го отворих, се изненадах приятно. Това беше покана за бал на всички мои връстници. Развълнувана започнах да подскачам из стаята и се чудех какво да облека. Точно на този бал щях да покажа колко дива и щура можех да бъда. Времето напредваше, вечерта спускаше своята тъмна пелерина, а аз напрегнато се гласях. Избрах снежно бяло потниче, което описваше пищните ми форми; бързо облякох къса, черна поличка цялата нанизана с мъниста. сложих високите токчета, вдигнах гордо глава и се затичах. Точно, когато отворих входната врата, някой ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад. Тогава извърнах глава и видях баща си.
- Къде си мислиш, че отиваш?
- Но, татко, канена съм на бал с моите бивши съученици.
- Не ме интересува, какво и кой... Казах, че никъде няма да ходиш!
- Така си мислиш ти...- блъснах му ръката и се разкрещях. Казах неща, за които по- късно щях да съжалявам.
- Не съм твоя кукличка, която можеш да слагаш, където си поискаш. Едва ли някой би бил щастлив с такъв баща, като тебе!- излязох и затръшнах вратата. Цялата прислуга беше чула скандалът ни и не помръдваше за първи път. Те чуваха скандал в този дом- това никога не се беше случвало досега.
Заболя ме от това, което бях каала, но много бях огорчена от държанието му към мен. Запалих Ягуарът си, двигателят изръмжа зловещо и исках да покажа, че съм свободна и независима. По пътят не спирах да си припомням тежките думи, които бяхме разменили и те притискаха сърцето ми, като тежък камък. Когато мислех да обърна колата, да се върна обратно и да се извиня на обичаният ми татко, внезапно пред мен се изпречи черен джип. Той блокирваше пътят ми, опитах се да дам назад, но пътят ми беше отрязан от още една кола. Помислих си, че е станало някакво недоразумение, но когато няколко маскирани мъже слязоха от джипът се затичаха към мен и ми стана пределно ясно какво става. Знаех, че ако тръгна да бягам, нямаше да мога да се измъкна. Затова останах в колата, започнах да пищя с надеждата, че някой ще чуе виковете ми. Моментално заключих вратите, но това не ги спираше. Видях бяло парцалче, което сложиха на устата ми. Постепенно се унасях в сън; следващите моменти ми се сливаха; образите бяха мъгливи, а звуците не ясни, докато не изпаднах в безсъзнание....
следва продължение.....
