Живот или смърт - кое ще властва над света - по final fantasy

Ето още някое друго фикче от мен Живот или смърт - кое ще властва над света - по final fantasy 651987

Ден след ден, месец след месец, година след година- така бързо преминава живота на всичко по света. Ражда се, расте, живей и след това идва краят му. Без значение дали е малка мравка или човек, съдбата е безмилостна и се повтаря безброй пъти. Така, както слънцето изгрява и на края на деня залязва. Потокът, който управлява съществуването на световете и контролира животите на техните планети се нарича Лайфстрийм. Този източник на сила определя съдбите на всяко живо същество и дава силата си на планетите, за да могат да съществуват. Компанията Шинра намери начин, как да използва тази мощна сила за по-лесен и богат живот на хората. Но силите на Земята започнаха да се изтощават и планетата започна да се бунтува. Изпрати различни природни бедствия, като предупреждение към всички нас. Мощни заметресения, големи наводнения, пожари, засушавания, обилни снеговалежи и ветровити бури. Цялата злоба на планетата се изля върху нас, а Шинра не спря с действията си. Появиха се неизлечими и смъртоностни болести и много хора умряха от тях. С всеки изминал ден хората осъзнаваха, какво причинява всичко това и започнаха да се бунтуват. Други компании почнаха атаки и действия към Шинра, за да може да се спре източването на силите на планетата, но без успех. Защото компанията създаде военен отдел, в който се обучаваха мъже наричани Войници. Те се учеха там, как да се бият, как да използват силите си, за да защитават интересите на компанията и да я пазят от враговете й. В лабораторията на Шинра се правеха научни опити, като от обикновен човек, те го превръщаха в перфектното оръжие за убиване. Вземаха клетките от падналият метеор на земята и ги вкарваха в човешките им. Много младежи мечтаеха точно за това- за битки, за слава и пари; други пък просто нямаха избор, защото ако Шинра не ги вземаше от улицата и сиропиталищата те щяха да умрат. И така компанията се сдоби с мощна и непобедима армия от убийци. Започнаха и войните, компаниите и хората нападаха Шинра, за да я унищожат и да възстановят силите на планетата и предишният спокоен живот да се завърне на Земята. Различните компании създаваха всевъзможни чудовища и роботи, заради борбата си, но никой не осъзнаваше какво прави и колко болка и тъга създава. Най-много си патеха мирните и нищожни хорица, които се интересуваха единствено да ходят на работа и да печелят пари за прехраната на семействата си.
Казвам се Норуно Рейна и това е моята история и любовта ми към Закс- първокласен войник и отличен убиец. Родена съм в град Гонгага и съм на 18 години. Косата ми е черна и дълга почти до кръста, лицето ми е бяло, а очите сини. Сираче съм и живея в една полу разрушена църква, като крада, за да мога да оцелявам. От дете се скитам по улиците, защото родителите ми са умрели когато съм била на 2 годинки. Преместих се да живея при леля ми, но и тя се спомина и съпруга й ме изгони на улицата. Дълго се скитах по улиците и спях на тях, докато не открих тази църква и не започнах да живея в нея. Нямам нито приятели, нито роднини, сякаш съм прокудена, както изгонените от селото си хора, заради ужасните си престъпления. В църквата намерих книги и учебници останали от едно време и започнах да се уча да чета и пиша. Така ми минаваха годините и все едно и също правех. Но един ден се случи нещо, което преобърна целият ми свят и живот. Срещнах най-прекрасния човек на света. Нека ви разкажа за този щастлив момент от живота ми.Случи се преди 4 години.------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
1. Вървях си по улицата и си мислех какво да правя този ден, не ми се седеше в църквата. Спрях се и се замислих. След около минутка се сетих, че мога да отида в парка и да си поиграя с гълъбите. Това беше любимото ми занимание, защото много обичам животните. Реших се и тръгнах, но в този момент пред мен застана най-големият кошмар, който човек може да сънува. Вдигнах си главата и ужас се изписа в погледа ми, сковах се на място и дори не мигах. Толкова бях изплашена, че ако някой ме види ще се помисли, че съм видяла призрак. Пред мен седеше огромен робот на една от компаниите, които искаха да унищожат Шинра. В градовете често се случваше да има такива нападения на роботи или други плашещи до смърт изобретения. Робота ме забеляза и отправи към мен фокуса си. Когато червената точка се спря на челото ми аз си помислих, че това е последният ми ден, в който живея и се радвам на живота си. Очите ми бяха ококорени от ужаса, който този робот внушаваше в мен, а тялото ми се тресеше от страх. Робота изстреля един куршум и той литна с бясна скорост към мен. Затворих си очите и се замолих на бог да ме спаси. Чу се някакво разсичане и аз просто седях на място и си мислех, че скоро ще видя светлината, която ще ме отведе в рая. Но тогава чух прекрасен глас да ме вика и си отворих очите. Пред мен седеше прелестно лице, а ръцете му да ме тресат, за да се осъзная. Лицето му беше бяло, като сняг; косата му черна, като въглен; а очите му, боже, те бяха в смесица от светло синьо и зелено. Съмият тои беше заплинително красив, не можех да повярвам на очите си. Такава вълшебна гледка се беше показала пред мен. А той неспираше да ме тресе и да говори.
- Хей момиче, добре ли си? Чуваш ли ме? Добре ли си?- чувах гласът му, но от всички емоции, който ме бяха сполетяли за около минута не можах да кажа нищо. Само кимнах с глава и не спирах да се вглеждам в ангелските му очи. Той се усмихна и сякаш ме прониза в сърцето с нея. Толкова величествена и красива. Тогава ме пусна, загледа се в робота и извика.
- Влез в този магазин и се скрии, докато свърша с този грозник.- той се усмихна и продължи.- Когато приключа тук ще дойда при теб.- кимнах с глава и се затичах към магазина. Чух как още един изстрел се стрелна към мен и се обърнах. В този момент той отскочи и разсече куршума с меча си на хиляди парчета. Не можех да мърдам от стреса, а той само ме погледна и извика.
- Какво още правиш на улицата? Влизай веднага в магазина?- опомних се и влязох веднага в магазина, а той да атакува робота. Приклекнах до прозореца и наблюдавах битката. А той скачаше около робота и му нанасяше удари със своя меч. След известно време робота беше целият разбит и падна на земята потрошен. На улицата седеше само Той и се задъхваше. Тогава погледна в посока към мен и се усмихна. Смутих се и приклекнах, за да прикрия срамът си от него, но не бях достатъчно бърза, защото той седеше пред мен и все така ми се усмихваше. Още повече се изчервих, а той си подаде ръката и аз я хванах. Когато се изправих застанах пред него и се вгледах в прекрасните му очи. Той видя това и ме попита.
- Как се казва госпожицата.- усмихна се още повече, а аз се смутих.
- Откъде знаете, че съм госпожица? Ами ако съм госпожа?- нацупих си муцунката, а той се засмя и каза.
- Еми, като гледам не носите пръстен на ръката си, затова ви нарекох госпжица. Надявам се да не съм ви обидил.- усмихнах се и отговорих приятелски.
- Не се притеснявайте, няма с какво да ме обидите. Как се казвате, ако не е много нахално да попитам.- той малко се смути и се замисли, а пък аз се зачудих на реакцията му. След около минутка, той се усмихна отново и заговори.
- Аз съм Фейър Закс, приятно ми е госпожице....- той спря и ме погледна с игрив поглед.
- Казвам се Норуно Рейна. На мен също ми е приятно.- подадохме си ръцете и се здрависахме, а аз неотделях погледа си от очите му. Минаха няколко секунди и мелодията на телефона му звънна и прекъсна мълчаливото ни любуване. Закс ме пусна и си извади телефона, отвори го и заговори с някого. След като приключи разговора си, затвори телефона и се обърна на другата страна. Натъжих се, защото имах чувството че няма повече да го видя и затова побързах да го заговря.
- Къде отивате Закс? Не искате ли да ви се отблагодаря, затова че ме спасихте от това....- заекнах и посочих към робота. Тогава той се обърна и каза с лека и приятелска усмивка.
- Имам работа, все пак съм един от войниците на Шинра и трябва да се връщам. Надявам се някой ден отново да се срещнем...- Закс се обърна и каза.- Доскоро...- тогава излезе и след секунда изчезна. Останах сама в магазина и се натъжих, защото знаех че никога нямаше да се видя отново с него. Образът и лицето му се запечатаха в главата ми, сънувах всяка нощ тези синьо-зелени очи, усмивката му се появяваше на всеки мъж, когото виждах, докато вървях по улиците. Закс ме преследваше навсякъде, дори и в сънищата ми. Мина месец от срещата ми с този човек, който превзе мислите ми и открадна сърцето ми, само с една среща, когато в града се пусна реклама, че военният отдел на компанията Шинра търси доброволци за войници. Трепнах и сърцето ми заби в бърз ритъм. Имаше начин най-накрая да се срещна с него и да му кажа какво чувствам и как си представям нашата любов. Но имаше няколко пречки, за постигане на целите ми. Доброволците трябваше да бъдат над 18 годишна възраст и да имат максимален резултат в теста на интелигентност. И двете непокривах- нито бях над 18 години и ако се явя на този тест за интелигентност сигурно щях да получа минималния брой точки. Затова си поставих за цел да изчета всички книги и да науча всичко, за да мога да постигна максималния брой точки и когато навърша 18 години да кандидатствам в отдела. И така започнах с изпълнението на плана ми и дните започнаха да минават бързо. Бяха минали четири години и когато станах на 18 се записах за изпита, относно теста за интелигентност.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

2. Утре е дългоочаквания ден, в който ще се явя на теста и ще имам възможност да се видя с човека, когото обичам. Горя от нетърпение и в същото време се притеснявам, защото ако неуспея няма да имам друга възможност да се включа в отряда. Другото правило е, че човек, който не е минал изпита няма да има втора възможност за явяване отново. Мисълта за погром на изпита ме ужасяваше, защото нямаше да съм с любимият си. Цял ден не можех да си намеря място и обикалях нагоре-надолу из църквата и се притеснявах дали ще успея. Денят доста бързо мина и нощта скоро се появи навън. Небето беше спокойно, а звездите светеха на него и сияеха. Легнах си доста рано от обичайното, за да мога да съм свежа за утрешния ден и да може мислите ми да не са заети с нищо друго освен с теста. Но така и неможах да заспя, защото напрежението и неизвестното направо ме убиваха. Сърцето ми биеше бързо, а главата ми беше заета с мисли за Закс. Луната се извисяваше високо на небето и угряваше цялата църква. Светлината й ми напомняше за Него, за прелестните му очи, ангелското му лице и запленителната му усмивка. Беше навсякъде около мен, дори и звездите образуваха образа му. Не спирах да мисля за срещата ни, за това което щях да му кажа и каква щеше да е реакцията му, като му призная всичко, което таях в себе си през тези дълги и мъчителни години. Погледнах си часовника и видях, че е станало два часът през ноща, а имах само 5 часа да се наспя, защото теста щеше да започне точно в 8 часът сутринта и ако някой закъснее не се допуска до него. Погледнах отново към небето и звездите, усмихнах се и си затворих очите. Помолих се тихичко на господ да ми помогне и не след дълго заспах. Алармата на часовникът ми звънна и аз се изправих стреснато. Огледах се и си спомних задачата си. Набързо станах и се облякох. Излязх от обежището ми и се запътих към мястото, където щеше да се проведе изпита. По пътя си мислех, какво ли ще направя на него и дали ще го издържа. Сърцето ми се беше свило на топка, а стмахът ми бушуваше нетърпеливо. Най-накрая стигнах до училището и се огледах, защото незнаех от къде се влиза и къде точно трябва да отида. Никога не съм посещавала училище и ми беше непознато. Видях няколко момчета да минават и чух, когато си говореха за изпита. Те явно щяха да се явяват и затова ги последвах. Влязох в училището и непреставах да ги следвам, докато не влязохме в една много голяма класна стая. Ахнах от щастие, никога не бях виждала училищна стая и не вярвах, че ми се случва. Всички ме гледаха учудено и сигурно ме мислеха за извънземна, но на мен не ми пукаше за тях. Бях заета да се възхищавам на стаята. Прозорците й бяха големи с пердета на тях, закриващи слънцето. Чиновете големи и с възможност да седнат трима, дъската черна и голяма. Катедра, където учителят да седи и да преподава уроците си. Всичко това беше ново за мен и неспирах да му се любувам. Не след дълго в стаята влезе някакъв си мъж и застана на катедрата. Вгледах се в него и ми беше странно познат. Приличаше досущ на Него, но с разликата, че лицето му е по-остаряло. Седнах на един от чиновете, които скоро се напълниха с момчета и момичета. Когато всички записани седяха на местата си, мъжът започна да говори.
- Първо- искам да ви кажа добро утро на всички и второ- да ви се представя. Аз съм Хаулей Ейнджъл и съм вашият квестор за теста.- той се усмихна, а всички бяхме притеснени. Ейнджъл продължи.
- Аз съм първокласен войник във военият отдел на компанията Шинра и искам да напомня на тези, които си мислят че ще могат да приписват, че няма да стане. Всеки който бъде хванат в преписване или в измама ще напусне завинаги изпита и няма да има възможност за повторение. Имате два часа, за да ни убедите, че заслужавате да носите титлата Войник на Шинра. Нека всеки който си чуе името да дойде при мен и да си вземе теста.- той седна на стола и започна да вика всеки по име. Най-накрая дойде и моят ред, станах и отидох до катедрата. Когато ми подаваше теста ме погледна в очите и аз потрепнах, защото очите му толкова много си приличаха с на Закс. Смутих се и се изчервих, а той ми се усмихна и ми подаде листа. Вземах го и си седнах на мястото засрамена. Това което се случи ме накара да събера сили, за да мога да видя отново онези прелестни очи и онова обичано от мен лице. Изпита започна и мисълта ми потече, като река. Започнах да пиша и след около половин час бях готова. Станах и си предадох теста. А Ейнджъл ме погледна изненадано и го взе.
- Ти май умираш от нетърпение да станеш една от нас?- заговори той с усмивка на лицето, а аз не знаех къде се намирам от срам. Излязох и седнах на пейката, която бе пред стаята. Трябва да почакам докато всички приключат и тестовете не се проверят. Минутите минават доста бавно и ми се струват, като цяла вечност. Най-накрая всички от стаята излязоха и зачакахме резултатите. Толкова много се притеснявах, че сърцето ми щеше да се пръстне от напрежение. Какво ли не бих направила, за да съм взела изпита. Мислите ми бяха прекъснати от квестора, който ни викна и ни покани да влезем в стаята. Когато седнахме зачакахме неизвестното. Цялата стая се изпълни с мълчание и напрежение, което сигурно не бяхме изпитвали досега.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

3. Вече неиздържам на напрежението и си играя нервно с пръстите си. Квестора си седи на стола и не казва нищо. Това ме подлуди и едва се възпирам да не се ядосам, но направяли го може би няма да ме приемат. Минаха още няколко минути в чакане за всички и се ядосах. Станах от мястото си и погледна към Войника, а той ме гледаше въпросително. Преглътнах веднъж и заговорих.
- Извинявайте за дързостта ми, но скоро ли ще ни кажете резултатите от теста?- аз седях вбесена, а той само ми се усмихна и спокойно отговори.
- Млада госпожице, моля да си седнете на мястото и да почакате, иначе ще бъдете изгонена.- аз побеснях и почервенях от ярост. Стиснах си зъбите и седнах на мястото си. Той непрестана да се усмихва на пук на мен и да се подиграва с търпението ми.
- 'Това момиче е интерестно. Щом има смелостта да се изправи и да ми говори такива неща, значи не е страхливка. Пък и тя единствена от всички се опълчи на Шинра, това ми харесва.... Чудя се дали и на Закс ще му хареса, ще я оставя за него. Нека се научи да бъде по-сериозен и да поема отговорности.- помисли си той и се изправи. Всички се надигнахме от столовете и зачакахме любопитни и в същото време притеснени. Ейнджъл започна да казва оценките на всички на глас и почти всяко хлапе, което се беше явило на теста си тръгваше разплакано. Започнах да се паникьосвам от гледката и си мислех, че щом те, които са учили в училище и учители са им преподавали уроци са скъсани, какво оставаше за мен. Аз, която съм учила от стари учебници и книги. Едва седях на мястото си и нервничех. Какво ли щеше да стане, ако не съм го издържала. Неисках дори да си представям това, камо ли да мисля. Как щях да живея без Закс, ако не е до мен, та той е най-съкровенната ми мечта и моят живот. Без него няма да мога да живея и мисълта за него ми даваше сили да продължа да се боря през последните години. Той внесе светлина в живота ми и щастие в сърцето ми... Мислите ми се прекъснаха от изричането на името ми. Трепнах и се сковах. Не мигах и дори забравих да дишам.
- Норуно Рейна...- последва дълга палза, а сърцето ми затуптя невиждано бързо.- Честито, вие преминавате. Е явно наистина много искаш да бъдеш една от нас.- усмихна се и продължи.- Още веднъж честито. И това са всички които се явиха. На издържалите честито и ще се видим след три дена точно пред училището и ще потеглим към отдела. Тръгваме в 7 часът и никого няма да чакаме, разбрахте ли.- спокойно каза той и излезе от стаята. А аз не можех да си поема въздух, наистина ли бяха го издържала. Наистина ли щях да го видя, неможех да повярвам. Веднага станах и се върнах в църквата. Чакаше ме доста работа- да си приготвя багажа и да почистя църквата за благодарност към бог, че ме подслони в нея и ми дава втори шанс за радостен и щастлив живот. Двата дена минаха без да ги осетя и вечерта се появи навън. Легнах си и гледах звездите. Толкова бяха красиви и безгрижни, единственото което правеха бе да седят на небето и да светят. Нямаха нито проблеми, нито бяха нещастни. Просто седяха залепени за него и не се помръдваха. След известно време, което прекарах в мечти и мисли за Закс, си затворих очите и заспах. Откакто се запознахме не напускаше сънищата ми. Отново, както всеки ден алармата прекъсна вълшебния ми сън. Станах и се облякох. Огледах наоколо и се натъжих, застанах на колене и се помолих на господ. Благодарих му за подслона и го помолих за прошка, че напускам святият му дом. След като свърших се изправих и тръгнах към училището. А пред него видях да седи голям военен камион и в него да се качват младежите, които помнех от изпита. Доближих се до камиона, а до него седеше Ейнджъл. Погледна ме и се усмихна. Изчервих се и той ми показа с пръст да се кача на камиона. Аз кимах с глава в отговор и се качих. Точно в седем часът потеглихме, а едно момиче тичаше зад камиона. Стана ми мъчно за нея и си подадох ръката навън, за да може да се хване за нея и да се качи. Но в този момент Ейнджъл ми хвана ръката, погледнах го объркано, а той поклати глава. вбесих се и извиках яростно.
- Но защо? Не разбирам.- той не направи нищо друго, освен да каже.
- Тя закъсня и неможе да се качи, затова не си прави труда да й помагаш.- кръвта ми кипна и започнах да викам.
- Не е честно това, тя сигурно мечтае да е тук. Не ме спирай, защото ще направя всичко, за да й помогна и да се качи на камиона.- Чернокосия си сбръчка веждите и се замисли.
- 'Колко много прилича на теб Амаю, нали....?'- тогава се усмихна и ми пусна ръката. Даде заповед камиона да спре и момичето се качи на него. След това потеглихме, а момичето седна до мен и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах и я заговорих.
- Как се казваш?- тя не почака и ми отговори.
- Искам първо да ти благодаря, че се застъпи за мен... Казвам се Тамуро Мицури.- тогава ми се усмихна широко.
- А аз се казвам Норуно Рейна, приятно ми е да се запознаем.- стиснахме си ръцете и се наслъждавахме на пътуването.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

4. След това стигнахме до една площадка, където ни чакаше голям самолет. Всички слязохме от камиона и се качихме на самолета. Излетяхме и се носехме във въздуха, когато едно от момчетата започна да мрънка.
- Няма ли да стигнем скоро в отдела, че вече ми писна от пътувания. Гладен съм и ми се спи.- Ейнджъл си сви веждите, а вътре в мен ярост се надигна и започнах да му викам.
- Ти мъж ли си или лайно, ааа? Какво си почнал да се оплакваш, щом си дошъл тук значи е трябвало да помислиш, че мамините дечица не са за Войници.- момчето също се ядоса и каза.
- Я да мълчиш пикло не се ли виждаш, че само ти и тя сте момичетата тук. Щом искаш да станеш войник, кой знае колко си глупава или изпаднала и нямаш къде да отидеш.- Не можех да повярвам, че така ми говори. Побеснях, почервенях от злоба, станах и му зашлевих една плесница. Той също стана и посегна да ме удари, но в този момент Ейнджъл стана и хвана ръката му. Аз изсъсках с яростен глас.
- Страхливец... Това си ти, щом се надуваш и искаш да удариш момиче, но да знаеш няма да ти се дам и ще дойде ден, в който ще съжаляваш, че си ми посегнал.- момчето погледна ядосано към чернокосия.
- Недейте да се карате, още не сме стигнали до отдела и започнахте... Боже как ще се оправям с вас.- въздъхна той, а момчето се успокои и седна на мястото си. Нервите ми все още бушуваха в мен, а Ейнджъл ме погледна и изведнъж се сковах от очите му. Спомних си за Закс и се успокоих. Нямаше от какво да се притеснявам, защото скоро щях да бъда в базата им и щях да го видя. Седнах си на мястото и през цялото време си мислех за Закс. Дълго пътуввахме и най-накрая Ейнджъл се изправи и заговори.
- Сложете си коланите, защото самолета каца във военият отдел на Шинра.- всички си сложихме коланите и самолета започна да се спуска към земята. Когато самолета кацна си свалихме коланите и излязохме от него. Пред мен се изправи доста голяма сградата на много етажи и големи прозорци. Възхитих се и на дължината й, сигурно стига до небето. Усмихнах се и си свалих погледа напред. Пред нас в редици седяха много хора и еднакво облечени. Ейнджъл тръгна напред и ние след него. Докато вървяхме очите ми се спряха върху Него, това беше дългоочакваното лице. Закс беше в първата редица и гледаше към нас. Изведнъж той ме видя и на лицето му се изписа учудване.
- 'Това... Това е тя... Немога да повярвам...- усетих как се смути, а аз се изчервих.- 'Тя е... Немога да забравя тези сини очи, тази коса... Тя е, най-накрая да се срещнем, красавице.- той леко се усмихна и аз се разконцентрирах, спънах се и паднах на земята. Всички прихнаха да се смеят, а аз сигурно бях червена, като домат. Закс се засмя леко, а Ейнджъл си подаде ръката и аз станах. Моментално всичките застанаха мирно и усмивките им замръзнаха. Единствено Закс леко се усмихваше и гледаше към мен. Ейнджъл забелеза всичко и си помисли.
- 'Добре Закс, започва да става интерестно. Значи прояви интерес към нея, само ако знаеш какво съм ти намислил.'- чернокосия се усмихна и продължи да върви величествено. Когато влязохме в базата на Шинра, Ейнджъл ни поведе към асансьора и се качихме на 15-тия етаж. Там явно се намира стаята на директора на компанията. Влязохме в една голяма стая и посредата на нея видяхме огромно бюро, на което беше седнал много красив мъж. Той си беше скръстил ръцете на бюрото и ни подгледна приятелски.
- Добре дошли във военият отдел на Шинра, надявам се да ви харесва, защото тук ще прекарате живота си. Вече познавате Ейнджъл първи клас Войник тук. Аз съм директора на Шинра и на отдела, а името ми е Кутони Хаджиме.- той се усмихна, а на вратата се почука и директора даде разрешение да се влезе. Вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж със сива коса. Лицето му беше бяло и красиво, а очите същите като на Ейнджъл и Закс. Изненадах се от това, защото всеки, който видях тук има същите очи. Сивокосия се обърна към нас, а в очите му видях злоба. Огледа ни до един и когато видя мен и Мицури изсумтя и каза.
- Ейнджъл, защо си довел тези малките. Срам е да има в отдела момичета, като тези двете.- след това се усмихна заядливо. Кипнах от обидите му и извиках бясно.
- Мери си приказките... Нямаш право да ни обиждаш, само защото сме момичета.- той си присви очите и изсъска.
- Сладурче ти май нямаш никакво уважение, не ме предизвиквай, защото гледката ще е грозна.- Мицури се изплаши и се сви зад мен, а аз се вбесявах с всяка изминала секунда. Стиснах си юмруците и отново извиках, така че гласът ми закънтя из стаята.
- Не ме наричай сладурче и не ме е страх от теб... Достатъно съм културна, но няма да позволя на никой да ме обижда.- Ейнджъл се усмихна.
- 'Единственият човек, който се държеше с теб така Сефирот, беше моята Амаю и това много те вбесяваше. Какво ще направиш сега, стари приятелю.'- помисли си чернокосия, а другият мъж ме гледаше със зверски поглед. Тогава той си вдигна ръката нагоре и извика с яростен глас.
- Предупредихте, никой не може да ми говори така.- в този момент директора се изправи от стола си и заговори.
- Стига Сефирот, достатъчно...- тогава сивокосия си смекчи погледа и си свали ръката. А директора се обърна към нас и каза.
- Това е първокласният войник Сефирот и е най-силния войник в отдела. Като неизключвам и Ейнджъл. Те двамата са непобедими.- всички ахнаха, но само аз се нацупих и изсумтях. Тогава Ейнджъл ни направи знак да си тръгваме. Когато излязохме в стаята останаха директора и Сефирот сами. Мислех си какво ще стане отсега нататък, как ли щяха да минават дните ми и дали щях да имам възможност да виждам често Закс.

5. Стигнахме до етажа, където са стаите ни и Ейнджъл ни разпредели по тях. Аз и Мицури сме двете в стая, а момчетата по трима. Настаних се и си оправих багажа. Стаята беше доста удобна и голяма. Имаше по едно гардеробно помещение за всяка една от нас. Отначало се стъписах, защото имах дрехи само за една десета от помощението, но после ми разясниха, че като войник ще ми се дават пари и каквото ми е нужно. Само трябва да го казвам на директора и той ще го осигурява. Подредих си дрехите и разгледах останалата част на стаята. Имаше голяма плазма, за да може да се гледа телевизия, стерео уредба, компютри, момичешки принадлежности и всичко, което е нужно за едно момиче. След това влязох в банята, по-точно в моята баня, защото в стаята има две. Една за мен и една за Мицури. Седях в стаята и неможех да повярвам, че това се случва точно на мен. Аз, която винаги съм живяла в лишения, мизерия и глад. А сега имам всичко, което съм искала освен едно. Нямах Закс, нямах любовта му и предаността му. Това ме натъжи, Мицури видя това и стана от леглото си. Дойде до мен и си сложи ръката на рамото ми.
- Рейна, искаш ли да излезем и да разгледаме тази огромна купчина от камъни.- погледнах я, а тя ми се усмихна. Тя ме гледаше с топъл и приятелски поглед, с който никой досега не беше ме гледал. Трепнах, защото чувството беше приятно и на мен мин хареса. Трябваше ли да стана убиец, за да усетя всички чувства, които съществуват на света? Винаги съм си задавала хиляди въпроси, като този и не намирах отговор. Но сега отговорите сами се появяваха пред мен. Кимнах с глава и се преоблякох. Излязохме от стаята и тръгнахме по коридорите. Стаята ни се намира на последния етаж и затова се наложи да слизаме всичките етажи, докато стигнем до първия и да излезем извън базата. Вървяхме и си говорехме. Разказвахме си една за друга, как сме живели и какво ние накарало да изберем точно този път. Смеехме се, а друг път се натъжавахме от тъжните моменти, които бяхме преживели. Тъкмо когато пристъпихме на един от етажите внезапно се сблъсках с някого и паднах назад. Изсумтях и си вдигнах главата, а пред мен гордо седи млад и красив мъж. Косата му е руса, очите синьо зелени, лицето бяло и прелестно, също като на Закс. Ококорих си очите от невярване и учудване. Невярвах, че всички в компанията бяха все едно ангели, с красиви очи, прелестни и величествени лица, а за телата им да не говоря, стегнати и мускулести. Той се загледа в мен и ми подаде ръката си. Аз я хванах и станах. Тогава и двамата казахме едновременно.
- Извинявай...- прихнахме да се смеем, а Мицури само бе застанала до мен и леко се усмихна. След няколко секунди смях, русокосия ангел ме заговори.
- Искам да ти се извиня, че най-нахално те блъснах.- каза със сърказъм той, а аз изтълкувах погрешно думите му и се нацупих красиво. Той се засмя и отново заговори.
- Това го казах на майтап, не се цупи. Усмихната си по-хубава.- усмихнах се и му се оплезих, а той ми смигна.
- И как каза, че се казваш.-каза с насмешка той, а аз неспирах да се усмихвам и казах.
- Еми още не съм.- засмях се и продължих.- Казвам се Норуно Рейна, приятно ми е ъъъ....- заекнах, а той си подаде ръката и с усмивка на лицето каза.
- Клауд... Просто Клауд.- хванах му ръката.
- Приятно ми е Клауд.- здрависахме се, а аз отново му се оплезих и двамата се засмяхме. Тогава се сетих за Мицури и се отместих настрани.
- Клауд да ти представя приятелката ми Мицури.- русокосия си подаде ръката, но този път в погледът му се видя някакво раздразнение. Тя видя това и плахо си подаде ръката, като едва каза.
- Тамуро Мицури приятно ми е Клауд.- Веднага си пуснаха ръцете и Мицури се изчерви. Клауд се подразни от това и се обърна към мен. Предложи да ни разведе наоколо и да ни обясни кое, какво е и какво ще правим докато тренираме и се учим. Показани стаите за тренировки, които се състояха от обурудване за създаване на образи и ситуации, очила през които виждаш мисията си и оръжия, които можем да си изберем докато тренираме, но забранени за употреба извън стаите. Ние слушахме с интерес и се любувахме на напредналите научни изобретения. Каза ни, че е войник втори клас и ни разказа за интерестните си мисии и с какви чудовища се е бил. Показани откъде можем да си купуваме храна, дрехи и всичко, от което имаме нужда и се запътихме към първия етаж. Когато отново лошият ми късмет се появи, сблъсквам се с някого и падам на земята. Този път изпсувах и погледа ми се стрелна към този, в който се блъснах, а той бе гадния и злобен Сефирот. Поне така го бях нарекла, заради случката от по-рано. Гледах го в очите, а там има злоба и неприязън.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

6. Той седи прав пред мен и се чумери, а вътре в мен всичко бушува и иска да го убие. Какво ми става неразбирам, не съм такъв човек. Не мисля злото на никого, но точно сега искам да го хвана за гърлото и да го прекърша. Всякакви мисли преминават през главата ми като филмова лента и със всяка изминала се плаша все повече, от това в което започвам да се превръщам. Едва сега пристигам а мисля за такива грешни неща, боже, какво ми ства. Запитах се аз на ум, когато сивокосия демон прекъсна мисълта ми.
- Гледай къде ходиш непохватнице. А сега се извини на моя милост.- побеснях, гънките ми на нервите се сгъват още повече, изправих се и ядосано извиках.
- Не съм непохватница, просто твоето чудовишно голямо тяло ме блъсна и няма да се извинявам за нещо, което не съм направила. Ти трябва да се извиниш.... Чакам...- Хич не ми пука какво ще направи, а искам само да се извини за убидите, който не спира да отправя към мен. Сефирот си стисна юмруците и хвана меча си за дръжката.
- Сега вече прекали малката и ще си получиш заслуженото.- Мицури пристъпи една крачка назад и гледа изплашено. Клауд също хвана меча си и разтревожено каза.
- Спри се Сефирот, какво ти става. Те вече са в екипа и нетрябва да се държиш така с тях.- Сивокосия дявол изсумтя и извади меча си и замахна с него към мен. Паникьосах се и се сковах на място. Клауд ме погледна за секунда, отблъсна ме назад и аз паднах. Чу се силен звън и погледнах стреснато, Клауд беше спрял меча на Сефирот с неговият. Сивокосия започна да събира всичката си сила в меча, а Клауд се помъчи да удържи на силата му, но не можа и Сефирот го изхвърли мощно назад. Той падна на пода и се помъчи да се изправи, но в този момент Сефирот застана пред него и допря меча си до гърдите му. Ужас обхвана цялото ми тяло, изправих се и извиках решително.
- Сефирот ти искаш мен, ела и си го изкарай на мен, а не на него.- Дявола се обърна към мен и ме погледна със зверският си поглед. Потрепнах, но веднага се стегнах и след секунда застанахме лице в лице, а очите ми трепнаха от страх. Сефирот забеляза това и се засмя демонично.
- Май отворката си загуби смелостта.- присвих си очите от ярост, а той замахна отново с меча си. Не мога да се мръдна, тялото ми толкова се е сковало, че дори и мускулите ми не ме слушат. В очите му видях отражението на меча му, който се наближава бързо към мен. Лицето на Закс се появви пред очите ми и в същият момент друг меч се появи и спря този на Сефирот. Още повече се обърках и погледнах нагоре, а там седеше Ейнджъл. Не бях забелязала, кога се е появил, а спасителят ми заговори леко раздразнено.
- Какво правиш Сефирот? Да не би да се опитваш да убиеш новобранците? Не забравяй, че те са още под моя отговорност и няма да позволя да се случи нещо, на някой от тях.- Сивокосия изсумтя и си махна меча. Тогава го постави в сайата си и се обрна към мен.
- Не забравяй, че някой ден ще те убия. Ако продължиш да ме дразниш, ще се случи по-скоро, отколкото очакваш.- каза той и изчезна, а аз все още не мога да се опомня. Твърде бях ужасена от страшните му очи, които ме гледаха с жаден поглед и заплахите му. Ейнджъл си прибра меча и ме заговори загрижено.
- Добре ли си Рей?- смутих се и го погледнах объркано, а той ми се усмихна и продължи.- Нали може да ти викам Рей, по-нкратко от Рейна.- кимнах с глава и Клауд застана до мен, а горката Мицури седи и гледа все едно е видяла призрак. Лицето й пребледняло, очите ококорени и изплашени. Обърнах си погледа към спасителят си и спокойно казах.
- Благодаря ти Ейнджъл...- тогава погледнах към русокосия.- Благодаря и на теб Клауд, че ме защитихте от Сефирот.- Ейнджъл се усмихна и започна да говори.
- Е ти пък сега, няма за какво да ни благодариш. Не обръщай внимание на Сефирот, той си е досадник, но е свестен. Когато го опознаеш повече, ще го разбереш.- Клауд се усмихна също и кимна с глава. Ейнджъл ни подкани да тръгваме и да ни покаже останалата част на голямата сграда. Когато стигнахме до третия етаж Ейнджъл спря и се обърна към нас. Клауд се досети за какво става въпрос, извини се и каза, че имал работа за вършене и изчезна на секундата. В коридора останахме само аз, Мицури и Ейнджъл. Тогава Чернокосия войник спокойно каза.
- време е да станете част от компанията Шинра.- тогава се усмихна, а ние с Мицури неспирахме да се споглеждаме объркано. Какво ли ще означава това, помислих си на ум и се смутих. Ейнджъл видя объркването в очите ни и отново заговори.
- Не се плашете, няма нищо страшно. Това е една процедура, с която ще станете официално войници на компанията.- не казах нищо и го последвахме. Когато стигнахме пред една стая, той отвори вратата и ние влязохме вътре. Замръзнах на място, защото Той беше там, седи седнал на един стол и е замислен. Тялото ми се скова от изненадата, която съдбата ми поднася. Вярно е, че много искам да го видя, но тук и толкова скоро. Незнам какво да му кажа, какво да направя, за да не съм така скована. Сърцето ми бие силно и бързо, а мислите ми са толкова объркани и несвързани.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

7. След около минутка в мълчание Ейнджъл се усмихна и заговори.
- Закс време е новобранците да станат част от войниците.- Закс си вдигна главата и погледа му замръзна върху мен. Вцепених се още повече от смутеният му поглед. Той ме гледа право в очите, а прекрасните му очи ме пронизват право в сърцето. Тогава Закс погледна към наставника си и попита.
- Ама...- заекна и продължи малко по-уверено.- Не трябваше ли да дойдат първо момчетата, пък и нямам много време. Затова ще тръгвам...- стана от стола и се запъти към вратата, но Ейнджъл му хвана ръката и го спря.
- Никъде няма да ходиш.- в погледа му имаше заплаха. Закс се начумери и изсумтя.
- За тях трябва да дойде войник Серена, тя се занимава с момичетата, а аз с момчетата. Пусни ме да си ходя.- Ейнджъл поклати глава и стисна по-силно ръката му, а той си стисна зъбите от болката, която наставника му причинява. Той си отскубна ръката от неговата, изпсува нещо много тихо и седна на стола. Тогава Ейнджъл се приближи до бюрото, което седи до стената и взема някакво си дистанционно. Натисна едно от копчетата и стаята започна да се преобразява. Стените започнаха да влизат навътре и стаята се преобразува в лаборатория. През една врата, която не бях забелязала влезе мъж с бяла престилка и застана до Ейнджъл. Обходи ни с поглед от главата до петите, вдигна си очилата и заговори.
- Ти, чернокоската, съблечи се.- той посочи към мен, а аз седях, все едно някой ме вледени на място. Как да се съблека пред тях и най-вече пред мъжът, който обичам. Изчервих се и сложих ръцете си пред гърдите и изплашено извиках.
- Как така да се съблека? Какво ме карате да правя?- обърнах се към Ейнджъл.- Ейнджъл, какво значи това?- той ме погледна в очите и с усмивка каза.
- Не се безпокой Рей, няма нищо страшно. Просто трябва да ви проверим за болести, вродени недъги и наранявания. Успокой се.- тогава ми смигна, а аз все повече се паникьосвах. Не мога да направя такова нещо, та това е грях. Да те види мъж гола без да ти е съпруг, е непростимо. Поне така съм чела в книгите и учебниците. Лицето ми почервеня, като домат, а доктора ме гледаше с перверзен поглед. Очите ми са ококорени от създалата се ситуация. Закс видя неодобството ми и си намръщи веждите. Дали не искаше да ме види без дрехи, или пък искаше да ме предпази от срамът, на който тези мъже се любуваха. Доктора ме погледна през грозните си очила и заповяда.
- Или ще се съблечеш с добро, или ще се наложи да използвам сила, а не мисля че искаш точно това.- тялото ми трепна и ръцете ми се сковаха. Мицури пък не помръдва от мястото си и като мен гледа с ужасен поглед. Стиснах си юмруците с решителност, погледнах в очите на Закс и едва промълвих.
- Добре...- Закс се смути и неотдели поглед от очите ми. В тях той видя, най-голямият срам, който човек е изпитвал и решителност. Доктора се усмихна дяволито и седна на бюрото. Пристъпвих една крачка напред и започнах да свалям блузката си. когато стигнах до кръста си, я свлякох надолу по ханша и я пуснах на земята. Доктора започна да се облизва перверзно, а аз се паникьосвях с всяка изминала секунда. Ейнджъл ме погледна в очите и кимна с глава. Разбрах намека и продължих с късите си панталонки. Когато съблякох и тях Закс стана от мястото си, а в погледа му видях ярост и неодобрение. Ейнджъл стана от мястото си и запита объркано ученика си.
- Какво има Закс? Защо стана така изведнъж, какво те притеснява?- Закс го погледна с зверси поглед и след няколко секунди се обърна с лице и мина покрай мен. Когато отвори вратата се спря и изсъска.
- Нетрябваше да ме викате тук, пък и това не е моя работа. Ейнджъл ще ти го върна тъпкано.- погледна ме и затръшна мощно вратата. Стаята се разтресе и един къс мазилка от тавана падна на земята. А Ейнджъл седеше все така замислено.
- 'Това беше интерестно Закс, да се притесниш от голотата на Рей. Нещо става тук. Но какво ли?... Да не би да я харесваш... Мхм... Ще проверим това.-усмихна се той и се опомни. Не мога да повярвам и седя потресена от случката, която ме накара да си вдигна дрехите и да се закрия с ръцете си. Толкова се срамувах от себе си и от действията си. Нали се пазя за него и само той може да докосва тялото ми. Няма да позволя на никой да ме пипне и с пръст, ако не е Закс. Доктора се приближи до мен и нахално си сложи ръката на плоското ми коремче, а аз я ударих и изсъсках.
- Не ме докосвай с порочните си ръце, няма да ти позволя да ме докосваш с тях.- погледа ми веднага се преобрази на заплашителен. А доктора отново се усмихна и дяволито каза.
- И как ще стане това хубавице... Като не искаш да те докосвам, немога да те направя Войник на Шинра и трябва да напуснеш компанията веднага.- немога да позволя това да стане, затова му позволявам да прави каквото иска с мен, само и само да остана тук. Тогава Мицури не почака да й наредят и си съблече дрехите. Когато това стана доктора ни нареди да легнем в две метални ковчези и когато това стана ни затвори капаците. Усещам някаква парещя болка по цялото тяло. Главата ме цепи адски силно, а клепачите ми натежават. Не след дълго затвярох очи и оттогава нищо не помня.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

8. - Рейна... Чуваш ли ме Рейна... Отвори си очите Норуно Рейна.- чувах глас, който да ме вика, но бях някъде другаде, в някакво непознато за мен пространство. Огледах се и зърнах мъж и жена, хванати за ръка да ми се усмихват. В първият момент неможах да ги позная, но когато се загледах в тях сълзи тръгнаха да падат от очите ми. Това неможе да бъде реално, сигурно е някой от лошите кошмари, които сънувах всяка вечер, когато останах сама. Без родители, без дом и мечти. Вдигнах си ръката към тях и искрено се усмихнах. Това бяха обичаните ми и желани толкова много от мен родители. Не ги помнех много, но тези сини очи на майка ми никога немогат да се сбъркат. Черната й коса, права и дълга, стигаща до кръста и прелестното лице. Едва сега разбирам на кого приличам. Това сигурно е рая, защото само там мога да се срещна с тях. Усмихнах се и се затичах към тях. Когато стигнах внезапно баща ми изчезна и майка ми остана сама с мен. Хвърлих се върху нея и тя ме прегърна. Целуна ме по главата и ми каза с ангелският си глас.
- Милото ми дете, ако знаеш колко много ни липсваш. Радвам се, че най-накрая откри своето място в земният свят, което аз неможах да намеря.- смутих се, надигнах си главата и се загледах в очите й. Толкова прекрасни и сини, че можеш да пропаднеш и да се изгубиш в тях. Тя ми се усмихна нежно и продължи да ми говори.
- Не се притеснявай малката ми, защото скоро ще научиш истината за мен. Ти трябва да живееш и да спасиш света. Той се нуждае от теб и силите ти, но заради безграничната ми любов, аз ти дарявам и моите сили, като се надявам да ги използваш разумно и за добро.- обърках се, а тя си сложи ръката върху челото ми и усетих някакво странно чувство да изпълва тялото ми. Майка ми си махна ръката, пусна ме и пристъпи назад. Неспирах да гледам с объркан поглед към нея, а тя отново се усмихна. Чух отново онзи глас да ме вика по име, а майка ми заговори и в същото време да избледнява.
- Прости ми мило дете, за грешките, които направих в миналото си и дано ти да не тръгнеш по моя път... Обичам те много и незабравяй, че с баща ти те чакаме да дойдеш при нас, когато съдбата ти реши това да се случи... Върви, защото те чакат. Чао...- каза ми тя и изчезна, а аз внезапно се появих в някакво си пронстранство и да се спускам по него надолу. Най-накрая отворих очи и примигнах, защото ярка светлина светеше в очите ми. Когато свикнах със светлината се помъчих да се огледам, но единственото което видях беше, размазани образи. Затворях си очите и ги отваряха, това продължих да правя няколко пъти, докато свикна с нея и когато това стана си разтворих широко очите и пред мен седеше русокосия ми вече приятел. На лицето му имаше притеснение и уплаха. Зачудих се на реакциите му, но се ококорих, когато до него застана Мицури и ми се усмихна с онази приятелска усмивка, която само тя ми даряваше от всичките, които дойдохме тук. Лицето ми веднага си промени формата в объркване и се замислих. Мислех, затова което ми беше казала майка ми. За каква истина говореше тя? За какви сили? Защо пък точно аз трябва да спася света, като той беше жесток с мен през цялото това време. Наистина ли бях нещо като спасител или това беше поредния кошмар, сътворен от моето въображение. Все така бях замислена, когато Клауд ми хвана ръката и заговори.
- Много ни изплаши Рей, знаеш ли това.- тогава ми се оплези и продължи.- Неправи друг път така, нали...?- аз му се усмихнах и се изправих. Веднага се изненадах, защото погледнах в очите на Мицури и те бяха, същите като на Закс. Онези светло синьо-зелени очи, които не спирах да искам и желая.
- Ми... Мицури, защо са такива очите ти? Не бяха ли черни, какво е станало с теб?- попитах плахо аз, а тя се засмя и заговори.
- ПРосто е заради това, което са сложили в нас.- каза ми тя, а русокоското ме погледна в очите и усетих изненадата му.
- Рей... Защо са ти такива очите... Рей, какво стана, неразбирам.- аз се смутих, защото неразбирах за какво говори. Огледах се наоколо за някакво огледало и когато погледа ми се спря на едно, което седеше на бюрото в стаята. Тръгнах и когато стигнах до него вдигнах огледалото. Вцепених се на място от вида на момичето, което виждах в него. Беше хубаво, но очите й бяха някак различни. Те се бяха променили по форма и цвят. от сини, бяха станали на сиво-сини и зениците малко по-големи. Спомних си за разговора ми с Ейнджъл, когато пътувахме в самолета. Той ми беше разказал, че в отдела всички са със синьо-зелени очи и зениците им са по-големи от обикновено, заради частта от метеора, която слага компанията в хората. Но моите не бяха, както ги беше описал тогава Ейнджъл, а с различен цвят. Не разбирах, защо е станало така и се смутих. Клауд застана до мен и загрижено заговори.
- Рей, няма откакво да се притесняваш. Ще докладвам на директора и съм сигурен, че има начин да станеш като мен.- той се засмя и аз се опомних. Обърнах си главата и го погледнах в очите, а там видях топлота и искреност. Усмихнах се леко и отново се загледах в огледалото. Наистина ли бях аз, наистина ли това е реалността или само заблуда. Дали очите ми ме лъжеха и си въобразявах от видяното. Започнах да си задавам хиляди въпроси, а отговори отново ненамирах. Чувствах се, както когато бях сама и неможех да намеря отговорите на въпросите си. За момент бях забравила, какво е чувството да си изгубен в сабствената си съдба и никой да не те насочи към правилния път. Натъжих се и сложих обратно огледалото на масата. В същият момент вратата на лабораторията се отвори и аз се обърнах. Погледа ми се спря във вече влезлия Ейнджъл. Той ми се усмихна и ме погледна в очите, като сякаш очакваше там да види нещо, но веднага си изтри усмивката от лицето и се стъписа. Какво ли не бих дала, за да чуя мислите му в този момент. Само седеше и дума не обелваше. Толкова ли съм страшна, че така се държи. Той, който е непобедимият и най-силният войник в компанията. Подразних се от дългото му зяпане и заговорих неспокойно.
- Защо ме гледаш така Ейнджъл? Нещо страшно ли има в мен, че ме гледаш сякаш съм нещо отвращаващо, боклук които трябва да се изхвърли, за да не се развали.- продължавах да се дразня, а той не правеше нищо. Нито мърдаше, нито говореше или пък да диша. Побеснях и излязох от стаята. Какво им ставаше на всички, първо Мицури е различна, а пък тези реакции на Клауд и Ейнджъл. Какво е станало с мен, защо се дразня от погледите им, който ме карат да се чувствам зле. Да не би да се ме превърнали в отвратително чудовище, толкова объркана се чъвствам. Тръгнах към стаята си, а в стаята останаха тримата и не се чуваха да говорят.
Най-накрая Ейнджъл се опомни и се обърна към ученика си и объркано заговори.
- Клауд и ти ли видя, което и аз?- русокоското се смути и поклати глава в отговор. Войника се обърна назад и отвори вратата. Тогава си извърна главата към Мицури и Клауд и заповяда.
- Вие се върнете по стаите си, а пък аз ще докладвам на директора за случилото се.- те кимнаха с глава и когато излязоха се разделиха. Ейнджъл изчезна от стаята си и почука на вратата на директора. получи разрешение и влезе вътре. А когато русокосия ангел отвори вратата на стаята му се изненада, защото свари Закс да седи на леглото си замислен. Закс и Клауд дялеха една стая откакто бяха дошли в компанията. Те бяха най-добри приятели, споделяха си всичко, защитаваха се пред дургите и никога не бяха се карали. Но в бъдеще доста често щяха да се го правят. Какво ли ще стане отсега нататък, как ли ще живея в компанията. Чувствах се като затворник, който е осъден на доживотна присъда. Това си мислех докато се качвах с асансьора до последният етаж. Стигнах до вратата, отворих я и влязох в стаята.